Когато съпругът ми даде цялата ми работа на майка си – буря в българската кухня

„Къде са кюфтетата? А мусаката?“, изкрещях, когато отворих хладилника в понеделник вечер. Беше 19:30, децата се въртяха гладни около масата, а аз стоях с празна тава в ръце. В неделя цял ден готвих – кюфтета, мусака, баница, дори сладкиш за закуска. Всичко беше подредено в кутии, за да ни стигне за цялата седмица. А сега – нищо. Само няколко кисели краставички и буркан лютеница.

Димитър влезе в кухнята с виновна усмивка. „Миме, не се ядосвай… Майка ми дойде по-рано днес. Каза, че няма нищо сготвено вкъщи и… ѝ дадох малко от храната.“

„Малко?! Всичко е празно!“, гласът ми трепереше между гняв и отчаяние. „Децата какво ще ядат утре? Аз кога ще имам време пак да готвя?“

Той сви рамене и се опита да ме прегърне. „Ще поръчаме нещо за вечеря. Майка ми е сама, Миме… Ти знаеш как е.“

Знаех. Свекърва ми, леля Станка, беше вдовица от две години. Живееше на другия край на града и често се оплакваше колко ѝ е тежко сама. Но аз също работех на пълен работен ден, гледах две деца и се борех с безкрайния списък от задачи. Защо винаги трябваше да съм тази, която жертва себе си?

Седнах на стола и се разплаках. Не заради храната – а заради усещането, че всичко, което правя, никога не е достатъчно. Че моят труд може да бъде даден ей така, без да ме питат. Че моите нужди винаги са второстепенни.

На следващия ден на работа не можех да се съсредоточа. Колежката ми Веси ме погледна загрижено: „Миме, добре ли си? Изглеждаш пребледняла.“

„Димитър пак даде всичко на майка си…“, прошепнах аз и очите ми се напълниха със сълзи.

Веси въздъхна: „Знам как е… И моят мъж все още слуша майка си за всичко. Но ти трябва да му кажеш ясно – това не е редно.“

Вечерта вкъщи атмосферата беше ледена. Димитър се опитваше да се държи нормално, но аз не можех да го гледам. Когато децата заспаха, седнахме един срещу друг на масата.

„Димитре, трябва да поговорим. Не мога повече така. Чувствам се невидима в този дом. Всичко, което правя, се приема за даденост.“

Той замълча за миг и после каза: „Миме, не исках да те нараня… Просто майка ми е сама…“

„А аз? Аз не съм ли сама понякога? Кой мисли за мен?“, гласът ми беше тих, но твърд.

Той ме погледна объркано: „Не знаех, че ти тежи толкова…“

„Тежи ми! Искам да знам, че трудът ми се цени. Че мнението ми има значение. Че не съм просто готвачка и чистачка в този дом.“

Димитър замълча. За първи път видях в очите му разбиране – или поне опит за разбиране.

На следващия ден свекърва ми се обади: „Миме, благодаря ти много за храната! Димитър каза, че ти нямаш нищо против…“

Стиснах зъби: „Лельо Станке, радвам се, че сте хапнали хубаво. Но друг път поне ме попитайте.“

Тя замълча за миг: „Извинявай, мило момиче… Не съм искала да те натоваря.“

След този разговор нещата вкъщи започнаха бавно да се променят. Димитър започна да ме пита преди да вземе решения за семейството ни. Свекърва ми започна да идва по-рядко и дори веднъж донесе домашна баница.

Но болката от онзи понеделник остана като белег в душата ми. Защото разбрах колко лесно една жена може да бъде пренебрегната в собствения си дом. Колко често нашият труд остава невидим – докато някой не го отнеме.

Сега понякога се питам: Колко още жени като мен преживяват същото? Колко често забравяме да се борим за себе си? И кога най-сетне ще започнем да ценим труда и чувствата си така, както заслужаваме?