Жертвахме всичко за децата си: Заслужавам ли това неуважение?

— Не мога да повярвам, че пак ми говориш така! — гласът ми трепереше, докато гледах по-голямата си дъщеря Мария право в очите. Беше събота следобед, а кухнята ухаеше на прясно изпечена баница, но въздухът между нас беше леден. Мъжът ми Георги стоеше до прозореца, стиснал чашата си с кафе, без да казва нищо.

— Мамо, не преувеличавай! Просто казах, че не мога да дойда на село този уикенд. Имам си работа! — Мария се извърна рязко и започна да рови в телефона си.

— Винаги имаш работа — прошепнах аз. — А ние? Кога ще имаш време за нас?

Тя не отговори. Само въздъхна и излезе от стаята. Останах сама с Георги и с тежестта в гърдите си. Погледнах го — очите му бяха уморени, лицето му набраздено от годините на тежък труд във фабриката. Сякаш искаше да каже нещо, но думите не излизаха.

Върнах се мислено назад — към онези години, когато двете ни момичета бяха малки. Работехме и двамата по дванадесет часа на ден в текстилната фабрика в края на града. Вечер се прибирахме премръзнали през зимата или потни през лятото, но винаги носехме по нещо дребно за децата — шоколадче, нови чорапки, книжка от сергията. Никога не ни стигаха парите. Георги често се шегуваше: „Живеем като студенти цял живот!“ Но истината беше, че всичко лишавахме себе си — дрехи купувахме само на децата, а ние носехме старите палта от младостта си.

— Помниш ли как Мария искаше да учи пиано? — прошепнах на Георги. — Как събирахме три месеца пари за уроците ѝ?

Той кимна мълчаливо.

— А после как Виктория мечтаеше за екскурзия до Пловдив с класа си? Тогава ти продаде часовника на баща си…

Георги се усмихна тъжно.

— Всичко беше за тях — каза той тихо.

Сълзите ме задавиха. Не исках да плача пред него, но не издържах. Толкова години се борихме да им дадем най-доброто — училище, уроци, дрехи като на другите деца. И сега… Сега те сякаш нямаха нужда от нас.

Виктория живееше в София вече трета година. Работеше като графичен дизайнер и рядко се прибираше у дома. Когато ѝ звънях, все бързаше: „Мамо, после ще ти се обадя!“, „Мамо, имам среща!“. Понякога минаваха седмици без да чуем гласа ѝ.

Мария остана в града, но и тя беше все заета — работа, приятели, фитнес… Когато идваше у дома, сякаш беше гостенка. Говореше с нас като с непознати.

Една вечер седяхме тримата на масата. Опитах се да започна разговор:

— Мария, помниш ли как едно време ходехме на пикник до язовира? Може пак да отидем някой ден…

Тя ме погледна разсеяно:

— Мамо, това са детски работи. Сега имам други приоритети.

Почувствах се ненужна. Като стара мебел в ъгъла на стаята.

Георги опита да разведри обстановката:

— Абе, Марийче, майка ти само за миналото говори! Я кажи какво ново има при теб?

— Нищо особено — отвърна тя сухо. — Работя много. Искам да си купя кола.

— Ако имаш нужда от помощ… — започнах аз.

— Не ми трябват пари! — прекъсна ме тя рязко. — Сама ще се справя.

Тогава разбрах — вече не сме нужни. Не като родители, не като опора. Децата ни пораснаха и забравиха откъде са тръгнали.

Седмица по-късно получих съобщение от Виктория: „Мамо, ще дойда за Великден само ако не сте поканили леля Снежа. Не я понасям.“

Почувствах се разкъсана между двете си деца и семейството. Леля Снежа беше сестра ми — единствената ми близка роднина тук. Как можех да я изключа от празника? Но ако не го направех, Виктория нямаше да дойде…

Разказах всичко на Георги вечерта:

— Какво да правя? Ако поканя Снежа, Виктория ще се обиди. Ако не я поканя, ще предам сестра си…

Той въздъхна:

— Винаги сме били между чука и наковалнята. Но този път реши ти.

Цяла нощ не мигнах. Спомних си всички празници от детството на момичетата — как украсявахме яйцата заедно, как пееха великденски песни с леля си… Какво се беше случило с нашето семейство?

На сутринта написах съобщение до Виктория: „Леля Снежа ще бъде с нас за Великден. Ще се радваме да дойдеш.“

Тя не отговори. Дни наред чаках напразно.

Великден дойде и отмина без Виктория. Мария дойде само за час — остави ни козунак и побърза да си тръгне.

След празника седнах до Георги на двора. Гледах как слънцето залязва над градината ни и усещах празнота в душата си.

— Защо така стана? — попитах го тихо. — Защо децата ни се отдалечиха толкова много?

Той ме прегърна през раменете:

— Може би сме ги разглезили… Или просто времената са други.

Замълчахме дълго. В главата ми кънтеше един въпрос: Заслужаваме ли това неуважение след всичко, което дадохме? Или просто трябва да приемем, че децата ни вече имат свой живот?

Понякога се питам: Къде сбъркахме? Има ли смисъл от всички жертви, ако накрая останеш сам?