Мамо, не мога повече: Ключовете на нашия дом вече не са твои

– Иванеее, пак ли си забравил да купиш хляб? – гласът на майка ми Мария пронизваше тишината в кухнята, докато Елица стоеше до мен с притеснено изражение. Беше вторник вечер, а аз се чувствах като малко момче, което отново е направило нещо нередно.

– Мамо, ще сляза след малко – опитах се да се усмихна, но думите заседнаха в гърлото ми. Елица ме погледна с онзи поглед, който казваше всичко без думи: „Докога ще търпим това?“

Майка ми живееше на два етажа над нас в панелката в Люлин, но откакто се ожених за Елица, тя намираше начин да бъде част от всеки наш ден. Имаше ключове от апартамента ни – уж за спешни случаи, но истината беше, че ги използваше всеки път, когато решеше, че нещо не е наред. Влизаше без да чука, подреждаше ни вещите, сменяше кърпите, дори веднъж беше изхвърлила любимата чаша на Елица, защото била „стара и грозна“.

– Иван, не мога повече – прошепна Елица същата вечер, когато майка ми си тръгна. – Или тя, или аз. Не искам да живея като гост в собствения си дом.

Сърцето ми се сви. Обичах майка си. След като баща ми почина, тя остана сама и аз бях всичко за нея. Но обичах и Елица – жената, с която исках да остарея. Защо трябваше да избирам?

На следващия ден се прибрах по-рано от работа. Вратата беше открехната. Влязох тихо и видях майка ми да подрежда дрехите ни в спалнята.

– Мамо! – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках. – Какво правиш тук?

Тя се обърна рязко, с ръце пълни с чорапи.

– Помагам ви! Всичко е разхвърляно… Елица сигурно пак няма време да оправи.

– Мамо, моля те… – започнах, но тя ме прекъсна.

– Ти не разбираш! Тази жена не те заслужава! Не готви като хората, не чисти… Аз само искам най-доброто за теб!

Почувствах как гневът ме залива. За първи път в живота си исках да извикам срещу нея.

– Мамо, това е моят дом! Нашият дом! Ти нямаш право да идваш когато си поискаш!

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Значи така? След всичко, което направих за теб? Сега тази жена е по-важна от мен?

В този момент разбрах – няма да има лесен изход. Прекарах нощта в безсъние, въртейки се между вина и гняв. На сутринта взех решение.

Отидох при майка ми с ключодържателя в ръка.

– Мамо… трябва да ти взема ключовете. Не защото не те обичам, а защото имам нужда от собствен живот. Моля те, разбери ме.

Тя ме гледаше така, сякаш ѝ забивах нож в сърцето.

– Значи всичко свърши? Синът ми вече не ме иска?

– Не е така… Просто трябва да има граници. Иначе ще загубя Елица. А аз я обичам.

Майка ми тръшна ключовете на масата и излезе без дума. В апартамента остана тягостна тишина.

Следващите седмици бяха ад. Майка ми не ми вдигаше телефона. Съседките започнаха да шушукат по стълбището: „Видя ли го Иван? Майката му сама я остави…“ Елица се опитваше да ме подкрепя, но виждах колко я боли заради мен.

Една вечер седнахме на балкона с чаша чай.

– Иван, направи правилното – прошепна тя. – Но знам колко ти тежи…

– Не знам дали ще ми прости някога – отвърнах аз. – Но ако не бях го направил, щях да изгубя теб.

С времето болката поутихна. Майка ми започна да идва само когато я поканим. Понякога усещам хлад във въздуха между нас, но вече има уважение към границите ни.

Понякога се питам: Дали можех да постъпя по друг начин? Дали някога ще бъда простен напълно? И колко струва свободата ни като семейство?