На ръба: Когато майка ми остаря и аз трябваше да избера дом за нея

– Не мога повече, Мария! – гласът ми трепереше, докато държах телефона притиснат до ухото си. Беше почти полунощ, а майка ми отново се беше събудила с писъци, убедена, че някой краде нещо от стаята ѝ. По-голямата ми сестра въздъхна от другата страна на линията.

– Знам, че ти е трудно, но аз имам две деца и работа. Не мога да дойда всяка вечер – каза тя с умора в гласа.

Седях на ръба на леглото, с ръце в косата, а сълзите ми се стичаха по бузите. Майка ми беше някога най-силната жена, която познавах – учителка по литература в гимназията, която четеше стихове на глас и ни караше да вярваме, че светът е красив. А сега… Сега тя беше сянка на себе си. Алцхаймерът я беше променил до неузнаваемост.

– Мамо, всичко е наред – опитах се да я успокоя, докато тя ме гледаше с празен поглед. – Никой не ти е взел нищо. Аз съм тук.

Тя се разплака като дете и ме прегърна толкова силно, че едва дишах. В този момент се почувствах по-малка от нея – безсилна и изгубена.

Брат ми Петър рядко идваше. Винаги имаше извинения – работа в чужбина, ангажименти, липса на време. Веднъж му написах дълго съобщение: „Петре, не издържам вече. Моля те, върни се поне за малко.“ Той отговори кратко: „Ще видя какво мога да направя.“

Дните се сливаха един в друг. Сутрин ставах рано, приготвях закуска за майка ми, давах ѝ лекарствата и я обличах. После работех дистанционно от кухнята, докато тя гледаше през прозореца с празен поглед или говореше сама на себе си. Вечер я къпех и ѝ четях приказки – като на дете.

Една вечер Мария дойде. Седнахме на масата в кухнята и тя ме погледна сериозно:

– Трябва да говорим за дом за възрастни хора.

– Не! – избухнах аз. – Обещахме си, че никога няма да я оставим!

– Не я оставяме – каза Мария тихо. – Просто вече не можем сами.

Сълзите ми отново потекоха. В главата ми кънтяха думите на майка ми от преди години: „Не ме оставяйте сама никога.“

– Ще ни намрази – прошепнах аз.

– Ще ни намрази повече, ако се сринем и тримата – отвърна Мария.

Следващите дни бяха кошмар. Чувствах се като предател всеки път, когато търсех информация за домове за възрастни хора в София. Четях ревюта, гледах снимки на стаи с бели стени и стерилни коридори. Представях си майка ми там – сама сред непознати лица.

Една сутрин тя падна в банята. Намерих я просната на студените плочки, с разкървавено чело и изплашени очи.

– Не знам какво стана… – прошепна тя.

Тогава разбрах, че вече не става дума само за мен. Ако нещо ѝ се случеше докато бях в друга стая или на работа? Ако не можех да ѝ помогна навреме?

Събрахме се тримата – аз, Мария и Петър (който най-накрая се прибра за уикенда). Седяхме мълчаливо около масата.

– Не мога да повярвам, че стигнахме дотук – каза Петър тихо.

– И аз не мога – отвърнах аз. – Но трябва да мислим за нейното добро.

Мария извади списък с домове. Започнахме да звъним един по един. Навсякъде чакащи списъци, високи такси, обещания за „индивидуална грижа“. Отидохме да видим няколко места. В едно от тях една жена с побелели коси ни посрещна с усмивка:

– Тук се грижим като за свои родители – каза тя.

Майка ми седеше до мен и стискаше ръката ми толкова силно, че ноктите ѝ се впиха в кожата ми.

– Не ме оставяй тук… – прошепна тя едва чуто.

Сърцето ми се разкъса на две.

Вечерта не можех да спя. Прехвърлях през ума си всички спомени – как майка ми ме учеше да чета, как ме държеше за ръка първия учебен ден, как плакахме заедно когато татко почина. Как сега аз трябваше да бъда силната.

На следващата сутрин ѝ казах истината:

– Мамо… Ще те заведем на място, където ще се грижат добре за теб. Аз ще идвам всеки ден. Обещавам ти.

Тя ме погледна дълго и сякаш за миг ме позна:

– Знам, че ме обичаш… – каза тя тихо.

Седмица по-късно я заведохме в дома. Оставих я в стаята ѝ с любимата ѝ книга и снимка на семейството ни до леглото. Когато излизах от сградата, имах чувството, че част от мен остава там завинаги.

Сега всяка вечер се питам: Постъпих ли правилно? Можеше ли да направя повече? Или понякога най-голямата любов е да признаеш собствените си граници?

А вие как бихте постъпили? Може ли някой изобщо да бъде готов за този избор?