Не искам синът на мъжа ми да живее с нас: История за любов, страх и граници

— Не мога повече, Дамяне! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Беше късен следобед, а навън дъждът барабанеше по прозореца на малкия ни апартамент в „Люлин“. Дамян стоеше срещу мен, с уморени очи и онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна още преди да съм изрекла думите си.

— Какво не можеш? — попита той тихо, сякаш вече знаеше отговора.

— Не мога да живея с него. Не мога да приема Калоян тук. Опитах, заклевам се… — гласът ми се прекърши.

Дамян въздъхна тежко и седна до мен. Протегна ръка, но аз се дръпнах. Вече няколко месеца синът му от първия брак — Калоян, 12-годишен, мълчалив и винаги намръщен — живееше при майка си в Перник. Но тя замина за чужбина и сега той трябваше да дойде при нас. В нашия дом. В моя дом.

— Знаеш ли какво значи това за мен? — прошепнах. — Аз… аз не съм майка му. Не съм готова да бъда мащеха. Не знам как да говоря с него, не знам какво иска…

— Той е дете, Мария — каза Дамян. — Моето дете. И няма къде другаде да отиде.

В този момент усетих как стените се стесняват около мен. Спомних си първата ни среща с Дамян — беше на рождения ден на общ приятел в „Студентски град“. Смяхме се, танцувахме, говорихме до зори за книги и мечти. Тогава той ми каза, че има син. Усмихнах се и казах: „Няма проблем“. Но тогава Калоян беше само дума, не реалност.

Първата ни среща с Калоян беше неловка. Донесох му шоколад и нова тениска на „Левски“, но той само кимна и се втренчи в телефона си. Опитах да го заговоря:

— Как беше в училище?

— Добре.

— Имаш ли приятели?

— Не знам.

След това започнаха малките войни: чорапи по пода, разлято мляко, забравени учебници. Вечер Дамян настояваше да вечеряме заедно, но Калоян мълчеше или се караше с мен за най-дребното нещо. Веднъж го чух да казва по телефона: „Тая не ми е майка.“

Започнах да се чувствам чужда в собствения си дом. Приятелките ми казваха: „Ще свикнеш, ще го обикнеш като свое.“ Но аз не можех. Всяка негова дума ме нараняваше, всяко негово мълчание ме караше да се чувствам виновна.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Калоян крещи в стаята си:

— Мразя ви! Искам при мама!

Дамян влезе при него, а аз останах в кухнята със сълзи в очите. Чувах как гласовете им се преплитат — гняв, болка, отчаяние. После Дамян излезе и ме погледна:

— Той страда. И аз страдам. Но ти… ти си тук и можеш да помогнеш.

— Не мога! — извиках аз. — Не мога да бъда майка на дете, което не ме иска!

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за майка ми — как ме отгледа сама след развода с баща ми. Колко пъти съм я питала защо татко не идва повече? Колко пъти съм плакала нощем? Може би Калоян чувства същото…

На следващата сутрин го заварих в кухнята. Седеше сам и ядеше сух хляб с лютеница.

— Калояне… — започнах плахо.

Той не ме погледна.

— Знам, че ти е трудно — казах тихо. — И на мен ми е трудно. Но ако искаш… можем да опитаме поне да не си пречим.

Той сви рамене.

— Все тая.

Излязох навън и запалих цигара на терасата. Сълзите пареха очите ми. Обичах Дамян, но не можех да понеса тази болка всеки ден. Започнах да избягвам дома — работех до късно, срещах се с приятелки, търсех извинения да не съм там.

Една вечер Дамян ме чакаше буден:

— Мария… така не може повече. Или ще сме семейство всички заедно, или…

— Или какво? Ще избереш него пред мен?

Той замълча дълго.

— Не мога да избирам между вас двамата. Но Калоян е дете. Той няма друг освен мен.

В този момент разбрах колко съм егоистична. Но и колко съм наранена. Защо никой не пита мен дали мога? Защо всички очакват жената винаги да приема всичко?

Седнах на леглото и заплаках като дете. Дамян ме прегърна, но между нас вече имаше пропаст.

Сега стоя тук и пиша тези редове, докато Калоян спи в другата стая, а Дамян гледа телевизия без звук. Чувствам се сама сред хората, които обичам най-много.

Мога ли да обичам един мъж, без да приема детето му? Или любовта винаги изисква жертви? Кажете ми… има ли други като мен?