Писмото на раздялата: Историята на една разбита българска мечта

„Не ме търси. Прости ми.“

Думите се разливаха по листа като мастило, което никога няма да изсъхне. Стоях в средата на хола, с чантата още на рамото, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах бележката. Беше обикновена сряда, но в този миг светът ми се срина.

– Мамо, защо плачеш? – гласът на малкия Мартин ме върна в реалността. Той стоеше на прага на кухнята с раница на гърба и невинни очи, които още не разбираха какво значи да изгубиш.

– Нищо, маме… Просто съм уморена – излъгах, като скрих писмото зад гърба си. Как да му кажа, че баща му си е тръгнал? Че може би никога няма да се върне?

Седнах на масата и разтворих писмото отново. Почеркът на Петър беше разпознаваем – леко наклонен, с онези странни завъртулки на буквите „р“. Всяка дума беше внимателно подбрана, сякаш се страхуваше да не ме нарани повече, отколкото вече го правеше.

„Знам, че ще ме намразиш. Знам, че ще ми простиш. Но не мога повече да живея в лъжа. Не мога да бъда човекът, когото искаш до себе си.“

Сълзите ми капеха по листа, размазвайки мастилото. В главата ми ехтяха спомени – първата ни среща в Борисовата градина, как се смяхме до сълзи на пейката до езерото; първата ни кавга заради парите; раждането на Мартин и обещанията, които си дадохме тогава. Кога всичко се обърка?

Телефонът ми звънна. Беше майка ми.

– Как сте? Петър пак ли е на работа до късно? – попита тя с онзи познат тон на загриженост.

– Не знам… – прошепнах и гласът ми се пречупи.

– Какво става, Мария? – настоя тя.

– Остави ме… Моля те – затворих телефона и го хвърлих на дивана.

Вечерта легнах до Мартин и го гледах как спи. Детското му дишане беше единственото нещо, което ме държеше жива. В главата ми се въртяха въпроси: Къде сбърках? Защо не видях знаците? Може би трябваше да говоря повече с Петър, да не го обвинявам за всичко – за липсата на пари, за умората му, за това че вече не ме прегръща вечер.

На следващия ден отидох при свекърва си – леля Катя. Тя ме посрещна с обичайното си недоверие.

– Какво има? – попита тя, докато бършеше праха от снимките на рафта.

– Петър си тръгна… Остави ни писмо – казах тихо.

Тя замръзна за миг, после седна тежко на стола.

– Знаех си… Отдавна не беше същият. Но ти също не му помагаше много, Мария. Все го критикуваше…

– А ти мислиш ли, че беше лесно? Да работя по цял ден в магазина и после да се прибирам вкъщи и да го виждам как само мълчи? – избухнах аз.

– Всички имаме проблеми. Но семейството трябва да е над всичко! – отсече тя.

Излязох от апартамента й с още по-голяма тежест в гърдите. Винаги ли жената е виновна? Или просто така е по-лесно?

Дните минаваха в мълчание и рутина. Мартин започна да пита все по-често къде е татко му. Казвах му, че е на работа в друг град. Лъжех го всеки ден и това ме убиваше отвътре.

Една вечер получих съобщение от непознат номер: „Петър е добре. Не го търси.“

Сърцето ми се сви. Кой беше този човек? Дали Петър имаше друга жена? Спомних си всички онези вечери, когато се прибираше късно и миришеше на чужд парфюм. Всички онези разговори по телефона, които прекъсваше щом вляза в стаята.

Реших да го потърся. Обиколих всички негови приятели – Стефан, Иво, дори стария му колега Георги от строежа. Никой не знаеше нищо или поне така твърдяха.

Една сутрин намерих писмо в пощенската кутия. Беше от Петър.

„Мария,
Знам, че ти дължа обяснение. Не напуснах само теб – напуснах себе си. Не можех повече да живея с вината, че не съм бащата и съпругът, който заслужавате. Имам нужда да намеря кой съм всъщност. Моля те, грижи се за Мартин и му кажи истината, когато порасне.“

Седях на стълбите пред блока и четях писмото отново и отново. Съседката леля Гинка ме погледна със съжаление:

– Всички мъже са еднакви… – промърмори тя.

Но аз знаех, че не е така. Петър беше различен – или поне такъв го помнех аз.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Да водя Мартин на училище, да плащам сметките сама, да не чакам никого вечер у дома. Понякога усещах погледите на хората в квартала – шепнеха зад гърба ми: „Ето я онази, дето мъжът й я заряза.“

Но най-трудното беше да простя на себе си. За това, че не видях кога Петър започна да се отдалечава; за това, че не попитах навреме какво го боли; за това, че позволих гордостта ми да убие любовта ни.

Сега седя сама в кухнята с чаша чай и гледам снимката ни от морето във Варна – усмихнати, млади и безгрижни. Питам се: можех ли да направя нещо различно? Можеше ли нашето семейство да бъде спасено?

А вие как мислите – има ли вина само един човек при раздялата или всички носим своя дял от болката?