Писмото, което разби живота ми: Когато собствената ти майка те съди за издръжка

„Ти си длъжна да ми помогнеш, Ива! Аз съм ти майка!“ – думите й кънтяха в главата ми, докато държах в ръцете си писмото, което промени всичко. Не бях чувала гласа на майка ми от години. Последният ни разговор беше преди осем години, когато тя си тръгна от вкъщи, оставяйки мен и баща ми сами в малкия ни апартамент в Люлин. Тогава бях на шестнайсет и още не разбирах напълно какво означава да бъдеш изоставен.

Сега, на двадесет и четири, вече знаех. Знаех какво е да се бориш сама – с изпитите в университета, с работата на две места, за да си платиш наема, с безсънните нощи, когато се чудиш дали някога ще имаш истинско семейство. Но никога не бях подготвена за това: майка ми да ме съди за издръжка.

Писмото беше кратко и хладно. „Ива, нуждая се от финансова помощ. Законът е на моя страна. Ако не откликнеш доброволно, ще се наложи да потърся правата си по съдебен път.“ Подпис: Мария Георгиева – майка ми. Не „Мамо“, не „Обичам те“, не „Извинявай“.

Седях на кухненската маса и гледах празния си чайник. Телефонът ми звънна – беше баща ми.

– Иве, добре ли си? – гласът му беше загрижен, както винаги.
– Получих писмо от нея… – прошепнах.
– Какво иска?
– Пари. Ще ме съди за издръжка.

Настъпи тишина. Чувах само тежкото му дишане.
– Не се тревожи, ще го измислим. Ти не си виновна за нищо.

Но аз се чувствах виновна. Виновна, че не изпитвам нищо към жената, която ме е родила. Виновна, че не искам да й помогна. Виновна, че част от мен я мрази.

Вечерта не можех да заспя. Спомних си последната ни среща – тя стоеше на прага с куфар в ръка.
– Не мога повече, Ива. Татко ти е невъзможен. Трябва да мисля за себе си.
– А за мен? – попитах тогава с треперещ глас.
– Ще се оправиш. Ти винаги си била силна.

Силна… Колко пъти съм чувала тази дума? Силна, когато баща ми плачеше нощем в кухнята. Силна, когато трябваше да работя след училище, за да има какво да ядем. Силна, когато всички други деца имаха майки на родителските срещи, а аз – само празен стол до себе си.

На следващия ден отидох при адвокат. Г-жа Петрова ме посрещна с топла усмивка.
– Не сте първата в такава ситуация – каза тя. – Законът позволява родителите да искат издръжка от децата си, ако са в нужда.
– Но тя не е била част от живота ми! – избухнах аз. – Как може да има право?
– Законът не гледа чувствата, Ива. Гледа фактите.

Излязох от кантората с усещането, че светът е обърнат с главата надолу. В трамвая до мен седеше възрастна жена с внуче. Гледах ги и се чудех: какво е да имаш майка, която те обича безусловно?

Вечерта баща ми дойде у дома с торба банички.
– Знам, че ти е тежко – каза той и ме прегърна. – Но ти не си длъжна да плащаш за чужди грехове.
– А ако съдът реши друго?
– Тогава ще се справим заедно.

Дните минаваха в напрежение. Майка ми не се обади нито веднъж. Само адвокатът й изпрати още едно писмо – този път официално уведомление за съдебно дело.

Започнах да се питам: какво означава дългът към родител? Дали кръвната връзка е достатъчна причина да жертваш себе си? Или любовта трябва да бъде двустранна?

Срещнах се с майка ми в съда за първи път от години. Беше остаряла, косата й беше посивяла, но очите й останаха същите – студени и решителни.
– Защо го правиш? – попитах я тихо преди заседанието.
– Нямам друг избор – отвърна тя без емоция. – Пенсията ми не стига. Болна съм.
– А къде беше ти, когато аз имах нужда от теб?
Тя замълча и сведе глава.

Съдията изслуша и двете страни. Адвокатката ми говореше за отсъствието й през годините, за това как съм поемала отговорности далеч над възрастта си. Майка ми плачеше и разказваше колко е самотна и болна.

След делото излязох навън и поех дълбоко въздух. Не знаех какво ще реши съдът. Знаех само едно: никога няма да бъда като нея.

Седмици по-късно получих решението – трябваше да й плащам минимална издръжка всеки месец. Не беше много, но болката остана.

Сега всяка вечер гледам празния стол до масата и се питам: Дължим ли нещо на хората, които са ни дали живот, но са ни отказали любов? Може ли прошката някога да заличи празнотата?