Разочарованието на Иван: Тъстът, който промени живота ни

– Не мога да повярвам, че това е животът, който избра за дъщеря ми! – гласът на Иван отекна в малката ни кухня, докато аз стоях стиснал чашата си с евтино кафе. Беше неделя сутрин, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш подчертаваше напрежението във въздуха. Станимира, жена ми, стоеше между нас – очите й бяха пълни със сълзи, а ръцете й трепереха.

– Тате, моля те… – прошепна тя, но Иван я прекъсна с рязко движение на ръката.

– Не, Станимира! Трябва да чуе истината! – обърна се към мен с поглед, който можеше да пробие бетон. – Какво ще правиш сега? Бебето идва след два месеца, а ти още нямаш постоянна работа! Живеете под наем в тази дупка… Това ли е бъдещето?

В този момент се почувствах по-малък от всякога. Истината беше, че бях загубил работата си като техник в автосервиза преди месец. Опитвах се да намеря нещо ново, но в Пловдив не беше лесно. Всеки ден изпращах автобиографии, ходех по интервюта, но никой не искаше човек без „връзки“ или с малко опит.

– Ще се справя – казах тихо, макар че самият аз не вярвах напълно в думите си.

Иван само изсумтя и се обърна към Станимира:

– Ако беше послушала майка си и беше останала в София… Там щеше да имаш всичко. А сега?

Станимира избухна в плач и избяга в спалнята. Останахме сами с Иван. Той седна тежко на стола срещу мен и ме изгледа дълго.

– Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти страда? – попита той по-тихо. – Аз не искам да ви мразя. Но не мога да гледам как я водиш към пропастта.

Не знаех какво да кажа. В главата ми се въртяха само мисли за сметките, за бебешките дрехи, които още не бяхме купили, за празния хладилник.

– Ще намеря работа – повторих. – Ще направя всичко възможно.

Иван стана и тръгна към вратата:

– Дано. Защото ако не го направиш… ще взема Станимира и детето при нас в София. И няма да ги видиш повече.

Вратата се затвори с трясък. Останах сам в кухнята, а сълзите ми се стичаха по бузите. Никога не съм се чувствал толкова безсилен.

Станимира не излезе от стаята цял ден. Опитах се да говоря с нея вечерта:

– Мила… ще оправя всичко. Обещавам ти.

Тя само кимна и се обърна към стената.

Следващите седмици бяха ад. Всеки ден ставах рано и обикалях града – автосервизи, строителни фирми, дори складове за хранителни стоки. Навсякъде едно и също: „Ще ви се обадим“. Парите свършваха. Станимира ставаше все по-мълчалива. Майка й звънеше всеки ден и я убеждаваше да се върне в София.

Една вечер Иван дойде отново. Донесе торба с продукти и плик с пари.

– Не ги искам – казах твърдо.

– Не са за теб. За внучето ми са – отвърна той студено.

Погледнах го право в очите:

– Ако искате да помогнете, помогнете ми да си намеря работа. Не милостиня.

Той ме изгледа дълго и после каза:

– Утре ще дойдеш с мен в София. Имам приятел, който търси хора в сервиза си. Ще говорим с него.

На следващия ден тръгнахме рано сутринта. Пътувахме мълчаливо. В сервиза ме приеха на пробен период. Работата беше тежка, но парите бяха достатъчни за начало.

След месец Станимира роди нашия син – нарекохме го Александър. Иван беше първият, който го гушна след мен. Погледна ме с ново уважение:

– Може би не съм бил прав за теб…

Сега живеем в София, близо до родителите на Станимира. Не е лесно – често спорим за пари, за възпитанието на детето, за бъдещето ни. Но вече знам едно: понякога най-големият ти враг може да стане твой съюзник, ако му покажеш, че заслужаваш доверие.

Понякога вечер се питам: ако Иван не беше толкова строг и непреклонен, щях ли някога да намеря сили да се боря? Или щях да се предам още при първата трудност? Как мислите – строгите родители помагат ли или пречат на младите семейства?