Сама срещу селото: Моята битка за достойнство като самотна майка в малко българско село
– Пак ли ще ходиш сама на пазара, Мария? – гласът на баба ми прониза утрото, докато връзвах връзките на старите си маратонки. – Хората говорят, че не е редно жена без мъж да се мотае из селото.
Погледнах я, без да отговарям. Вече бях свикнала с тези думи – те бяха като фон на живота ми, откакто останах сама с малкия Петър. Селото ни, някъде между Плевен и Ловеч, беше малко, а устите – големи. Всеки знаеше всичко за всеки, но най-много обичаха да говорят за мен.
Петър се беше сгушил до мен, държейки ме за ръката. Беше само на шест, но вече разбираше, че сме различни. Баща му – Илиян – ни напусна още преди да се роди детето. Не издържа на напрежението, на клюките, на бедността. Остави ни с обещания и празни думи. Оттогава всичко беше на моите плещи.
– Мамо, защо леля Станка не иска да играя с Иванчо? – попита ме Петър веднъж, докато се прибирахме от магазина.
– Защото хората понякога са глупави, сине – отвърнах тихо. – Но ти не си виновен за това.
Всяка сутрин започваше с битка – не само със селото, но и със себе си. Дали съм достатъчно добра майка? Дали ще имам сили да издържа още един ден под тежестта на чуждите погледи? Майка ми ме гледаше с укор, сякаш аз съм виновна за всичко. Баща ми мълчеше и се криеше зад вестника.
Веднъж, когато Петър се разболя тежко, трябваше да тичам до съседното село за лекарства. В аптеката аптекарката ме изгледа от глава до пети:
– Още ли сама се оправяш? Не ти е лесно, Марийке…
– Не ми е лесно – признах. – Но нямам избор.
Вечерите бяха най-тежки. Когато сложех Петър да спи и останех сама с мислите си. Понякога плачех тихо в тъмното, за да не ме чуе никой. Понякога се ядосвах на себе си, че не съм по-силна. Но всяка сутрин ставах и продължавах напред.
Селото не прощаваше различните. Веднъж на площада чух как жените от комшийската къща обсъждат:
– Тая Мария какво си мисли? Че като гледа сама детето си е по-добра от нас?
– Абе кой знае какво е правила… Илиян не си тръгва ей така!
Стиснах зъби и продължих напред. Не им дължах обяснения. Но болеше.
Единственият човек, който ми подаде ръка, беше дядо Георги – старият ни съсед. Веднъж го видях как носи дърва за огрев и му помогнах.
– Марийче, не слушай хората – каза той. – Те само приказват. Ти гледай детето си и себе си.
Тези думи ми дадоха сили. Започнах да работя в местната фурна – ставах в четири сутринта, за да меся хляб. Петър го оставях при баба му, макар че тя все още не можеше да приеме положението.
Една вечер се прибрах уморена до смърт. Баба ми ме посрещна на прага:
– Мария, пак ли ще се правиш на герой? Защо не потърсиш някой мъж? Така не може цял живот!
– Не ми трябва мъж, бабо – отвърнах твърдо. – Трябва ми спокойствие за мен и Петър.
Тя поклати глава и затръшна вратата след себе си.
Петър растеше и започна да задава повече въпроси:
– Мамо, защо татко не идва никога?
– Защото понякога хората си тръгват, без да мислят за другите – казах му през сълзи.
Веднъж в училище учителката му ме повика:
– Мария, Петър е добро дете, но другите деца го отбягват…
– Знам – въздъхнах. – Но ще го науча да бъде силен.
С времето започнах да намирам приятели сред онези, които също бяха различни – вдовици, разведени жени, хора със свои болки и тайни. Създадохме малък кръг, в който се подкрепяхме.
Една зима селото остана без ток след буря. Събрахме се няколко жени и раздадохме храна на възрастните хора. За първи път усетих признание в очите на съселяните си.
Но клюките не спираха:
– Мария пак се навира навсякъде! Сигурно търси внимание…
Понякога се питах дали има смисъл да се боря срещу цялото село. Но после виждах усмивката на Петър и знаех отговора.
Сега той е вече на дванайсет и започва да разбира повече за живота ни. Веднъж ме прегърна силно и каза:
– Мамо, гордея се с теб!
Тогава разбрах, че всичко си е струвало.
Понякога вечер излизам на двора и гледам към звездите. Мисля си: „Колко ли още жени като мен има по селата? Колко ли още носят тази тежест сами?“
А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да се борите или щяхте да се предадете?