Жената, която никой не виждаше: Моят живот в сянката на чуждите очи

– Мария, пак ли забрави да купиш хляб? – гласът на Петър, мъжа ми, отекна из цялата кухня, докато аз стоях до прозореца и гледах как слънцето залязва зад старите орехи в двора. Вече не броях колко пъти съм чувала този тон – раздразнен, нетърпелив, сякаш съм част от мебелите, а не човек с чувства и мисли.

– Извинявай, ще отида до магазина – промълвих тихо и се обърнах, но той вече беше излязъл от стаята. Децата – Ива и Сашко – бяха в стаите си, потънали в телефоните си. Никой не ме поглеждаше. Понякога имах чувството, че ако изчезна, ще минат дни, преди някой да забележи.

Вечерта седях сама на терасата. Въздухът миришеше на липа и прясно окосена трева. Чувах смеха на Катя – новата ни съседка – от двора ѝ. Тя беше различна. Говореше високо, смееше се от сърце, носеше шарени дрехи и винаги имаше време за чаша кафе. Аз… аз бях сива сянка до нея.

На следващия ден Катя ме покани на кафе. Седнахме на дървената ѝ пейка под асмата.

– Мария, защо винаги изглеждаш толкова уморена? – попита тя направо.

Погледнах я изненадано. Никой не ме беше питал това досега. Всички приемаха умората ми за даденост.

– Не знам… Просто така се случва – отвърнах и отпих от кафето.

– Не ти вярвам. Знаеш ли, че си красива? – усмихна се Катя.

Почувствах как очите ми се насълзяват. Не помнех кога някой последно ми беше казвал нещо мило.

– Никой не ми го е казвал от години… – прошепнах.

Катя сложи ръка върху моята.

– Ти си повече от това, което другите виждат. Трябва да започнеш да мислиш за себе си.

Тези думи заседнаха в мен като трън. Върнах се у дома и цяла нощ не можах да заспя. Мислех за живота си – за младостта, когато мечтаех да стана учителка по литература, за първите години с Петър, когато още вярвах, че любовта може всичко. После дойдоха децата, грижите, сметките… И някак неусетно се бях превърнала в домакиня, която всички приемаха за даденост.

На следващата сутрин Петър пак се скара на Сашко заради разхвърляната му стая. Ива тръшна вратата и излезе без да каже „довиждане“. Аз стоях в кухнята и миех чиниите. Изведнъж чух собствения си глас:

– Стига! – извиках толкова силно, че всички замръзнаха.

Петър ме погледна учудено.

– Какво ти става?

– Писна ми да съм невидима! Писна ми никой да не ме чува! – гласът ми трепереше, но не спрях. – Аз съм човек! Имам нужди! Имам мечти!

Настъпи тишина. Децата ме гледаха сякаш виждат непознат човек. Петър се намръщи:

– Какви ги говориш? Всичко имаш! Дом, семейство…

– Имам всичко, освен себе си! – изкрещях и излязох навън.

Катя ме намери седнала на бордюра пред къщата със сълзи по лицето.

– Браво! – каза тя и ме прегърна. – Най-трудното е да поискаш промяна.

В следващите дни започнах да правя малки неща за себе си – купих си нова рокля, записах се на курс по рисуване в читалището. Децата първо се чудеха защо не съм винаги вкъщи, но после започнаха сами да си оправят закуската. Петър мълчеше дни наред, после една вечер седна до мен и каза:

– Променяш се… Не знам дали ми харесва.

– Аз също не знам дали ми харесваш такъв, какъвто си станал – отвърнах спокойно.

Той замълча дълго. После въздъхна:

– Може би и аз трябва да помисля за себе си…

С Катя станахме близки приятелки. Тя ме научи да се смея отново, да говоря открито за болката и радостта си. Веднъж я попитах:

– Защо ми помагаш?

– Защото някога и аз бях невидима – отвърна тя тихо.

Сега вече знам: невидимостта е избор, който правим всеки ден. Може би е време повече жени като мен да спрат да се крият в сянката на чуждите очи.

А вие? Кога последно попитахте себе си какво искате? Колко време още ще чакате някой друг да ви види?