Сбогом на кръстопътя: История за загубата и прошката на един баща

— Не, не, не! — крещях, докато телефонът ми се изплъзваше от ръцете и падаше на плочките в коридора. Гласът на жената отсреща бе студен, почти безжизнен: „Г-н Петров, съжаляваме, но дъщеря ви Мария е починала при катастрофа на бул. „България“.“

Светът ми се срина за секунди. В този момент всичко спря — времето, въздухът, сърцето ми. Съпругата ми Елена стоеше до мен, стиснала юмруци до гърдите си, а очите ѝ се пълнеха със сълзи. Не можех да я погледна. Не можех да понеса болката в очите ѝ, която беше отражение на моята собствена.

Мария беше всичко за мен. Моята малка принцеса, която вече беше пораснала — студентка по медицина, мечтаеща да помага на хората. Всяка сутрин ѝ правех кафе и ѝ казвах: „Внимавай по пътя, мила.“ А тя ми се усмихваше: „Тате, не се тревожи толкова.“

Вечерта след катастрофата домът ни беше пълен с хора — роднини, съседи, приятели. Всички говореха тихо, сякаш се страхуваха да не счупят нещо още по-крехко от нас самите. Майка ми седеше в ъгъла и шепнеше молитви. Брат ми Георги стискаше рамото ми и повтаряше: „Дръж се, Мите.“

Но аз не можех да се държа. Вътре в мен бушуваше ураган от гняв и вина. Защо не я спрях? Защо не настоях да остане вкъщи онази сутрин? Защо съдбата избра точно нея?

Погребението беше като кошмар. Стоях до ковчега и гледах лицето ѝ — спокойно, красиво, сякаш спи. Хората идваха при мен с банални думи: „Съчувствам ви“, „Бог да я прости“, „Тя е на по-добро място“. Исках да крещя: „НЕ! Мястото ѝ е тук, до мен!“

След погребението животът ни се превърна в сянка. Елена се затвори в себе си — престана да говори, престана да яде. Аз се върнах на работа само за да избягам от празнотата вкъщи. Вечерите прекарвах сам в хола, с бутилка ракия и снимката на Мария.

Една вечер брат ми донесе новина: „Хванали са шофьора. Момче на 22 години — Виктор Иванов. Карал е с превишена скорост.“

Гневът ме заля като гореща вълна. Как може някой толкова млад да отнеме живота на дъщеря ми? Какво му е струвало да натисне спирачката?

Дните минаваха в очакване на делото. Съдебната зала беше студена и бездушна. Виктор стоеше с наведена глава, майка му плачеше тихо до него. Адвокатите говореха за „нещастен случай“, за „младежка небрежност“. Исках да скоча и да го ударя, да му покажа болката си.

След заседанието го срещнах в коридора. Погледнах го право в очите:
— Знаеш ли какво си направил? Знаеш ли какво означава да загубиш дете?
Той трепереше.
— Господин Петров… Съжалявам… Не мога да върна времето…

Думите му ме пронизаха като нож. За миг видях страха и вината в очите му — същата болка, която ме разяждаше отвътре.

Седмици наред не можех да спя. Всяка нощ чувах гласа на Мария: „Тате, прости му…“ С Елена почти не говорехме. Тя ме обвиняваше мълчаливо — или поне така ми се струваше.

Една сутрин я намерих пред гардероба на Мария, държеше една от старите ѝ блузи.
— Не мога повече така — прошепна тя. — Ако не намерим начин да простим… ще се изгубим напълно.

Тези думи ме удариха като гръм. Прошката? Как се прощава такова нещо?

Започнах да ходя при психолог. На първата сесия просто плаках. После разказвах за Мария — за първите ѝ стъпки, за абитуриентския ѝ бал, за мечтите ѝ.
— Какво би искала тя от вас сега? — попита ме психологът.
— Да не се мразя… Да не мразя другите…

Минаха месеци. Делото приключи — Виктор получи условна присъда и общественополезен труд в болница. Много хора казаха, че това е несправедливо.

Един ден получих писмо от него:
„Г-н Петров,
Знам, че никога няма да ми простите напълно. Но искам да знаете, че всеки ден мисля за Мария и за болката, която ви причиних. Работя в детското отделение и помагам на деца — опитвам се поне малко да изкупя вината си.“

Държах писмото дълго време в ръцете си. После го показах на Елена.
— Може би… може би трябва да опитаме да простим — каза тя тихо.

Не знам дали някога ще успея напълно. Болката остава — празното място до масата всяка вечер, тишината в стаята на Мария.

Но понякога си мисля: ако аз не простя, ще остана завинаги затворен в тази болка. А Мария заслужава повече от това.

Понякога се питам: Може ли човек истински да прости такова нещо? Или просто се учим да живеем с раната? Какво бихте направили вие?