Не съм ви слугиня: Историята на една жена от Пловдив

„Пак ли не си измила прозорците, Мария? Какво ще кажат хората, ако видят такъв прах по первазите?“ – гласът на свекърва ми, госпожа Станка, проряза утринната тишина като нож. Стоях в кухнята, с ръце, напукани от верото, и гледах през прозореца към сивия двор. В този момент си помислих: „Колко още ще издържа?“

Димитър, мъжът ми, седеше на масата и дъвчеше филия със сирене. Не каза нищо. Никога не казваше нищо, когато майка му ме упрекваше. Само поглеждаше встрани и се преструваше, че не чува. А аз – аз бях невидима. За всички в тази къща бях просто някой, който трябва да готви, чисти и да се усмихва, когато идват гости.

Станка живееше с нас от първия ден на брака ни. „Така е по български – семейството трябва да е заедно“, казваше тя. Но за мен това означаваше да нямам свое място, да нямам глас. Дори когато забременях с нашата дъщеря Ива, тя настояваше да спя в другата стая, „за да не преча на Димитър да си почива“.

Зълва ми – Катя – идваше всеки уикенд с двете си деца и очакваше да я обслужвам като в ресторант. „Марийче, направи ни баница, ама от онази с домашното сирене! И кафето да е силно, че съм изморена.“ Никога не попита как съм аз, дали имам нужда от помощ или просто от малко тишина.

Мечтаех да стана учителка по литература. Завърших Пловдивския университет с отличие, но след сватбата Димитър каза: „По-добре остани вкъщи при мама, тя има нужда от помощ. Аз ще изкарвам парите.“ Така мечтата ми се стопи между тенджерите и парцалите.

Една вечер, когато всички вече спяха, седнах до прозореца и заплаках без глас. Чувствах се като затворник в собствения си дом. Ива беше на пет и често ме питаше: „Мамо, защо си тъжна?“ Не знаех какво да ѝ кажа.

Веднъж се осмелих да поговоря с Димитър:
– Митко, чувствам се… изгубена. Имам нужда от нещо свое. Може ли поне да започна работа на половин ден?
Той въздъхна тежко:
– Мария, ти знаеш как е мама – няма кой друг да ѝ помага. А и Катя разчита на теб за децата. После ще видим…

После така и не дойде.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми от университета се разпръснаха по света – една в София, друга в Германия. Понякога ми пишеха във Viber: „Марче, как си?“, а аз отговарях: „Добре съм“, макар че вътре в мен бушуваше буря.

Един ден Ива се върна от детската градина разплакана:
– Мамо, децата казаха, че си слугиня! Че само чистиш и готвиш!
Сърцето ми се сви. Това ли виждаше детето ми? Това ли примерът, който ѝ давах?

Реших да говоря със Станка:
– Госпожо Станке, имам нужда от време за себе си. Искам да започна работа.
Тя ме изгледа презрително:
– Работата ти е тук! Ако не ти харесва – вратата е там!

Димитър пак мълчеше.

В онази нощ не мигнах. Слушах как стенният часовник отброява секундите до сутринта. На разсъмване събрах сили и написах писмо до себе си: „Мария, заслужаваш повече. Заслужаваш уважение.“

На следващия ден взех Ива за ръка и я заведох в парка. Гледах я как тича по алеята и си мислех: „Искам тя да има майка, която е щастлива. Не майка-прислужница.“

Вечерта казах на Димитър:
– Ще започна работа. Ако трябва – ще се преместя при майка ми за известно време.
Той ме погледна уплашено:
– Мария… не можеш така просто да си тръгнеш!
– Мога – отвърнах тихо. – Защото вече не мога да остана.

Последваха дни на скандали и обиди. Станка ме нарече неблагодарница, Катя каза, че развалям семейството им. Но за първи път от години усещах глътка въздух.

Започнах работа като библиотекарка в читалището до нас. Заплатата беше малка, но всяка сутрин вървях към работата си с усмивка. Ива беше горда с мен: „Моята мама работи с книги!“

Димитър идваше понякога да ме моли да се върна. Казваше: „Мама остаря… Катя не може без теб…“ Но вече знаех – ако се върна, пак ще изгубя себе си.

Сега живея при майка ми в малък двустаен апартамент под тепетата. Не е луксозно, но е моето място. Всяка вечер чета приказки на Ива и ѝ казвам: „Никога не позволявай на никого да те превърне в слугиня.“

Понякога се питам: Колко още жени като мен живеят в сянката на чуждите очаквания? Кога ще започнем да избираме себе си?