Тежестта на прошката: Моят баща и моят мъчител

— Моля те, Мария, направи го заради мен! — Гласът на баща ми трепереше, а ръцете му се свиваха нервно в скута. Седяхме един срещу друг на кухненската маса, където толкова пъти сме се карали и сме се прегръщали. Сега между нас стоеше нещо по-голямо от обикновен спор — стоеше цялото ми детство.

Погледнах го — очите му бяха уморени, сиви, с онзи блясък на човек, който е преживял твърде много. Но аз не можех да забравя. Не можех да простя. Чичо Георги беше човекът, който ме научи да се страхувам от тъмното, от затворените врати, от собственото си тяло. Беше човекът, който превърна лятната ни къща в село Долно Камарци в кошмар.

— Ти не разбираш — прошепнах. — Не можеш да знаеш какво е било за мен. Ти никога не беше там.

Баща ми въздъхна тежко. — Знам, че съм виновен. Знам, че трябваше да те пазя. Но Георги е болен. Сам е. Ако не му помогнем сега… кой ще го направи?

В този момент сякаш времето спря. В главата ми се завъртяха всички онези нощи, когато чувах стъпките на чичо по скърцащия под, когато се свивах под завивките и се молех някой да ме чуе. А после — тишината. Мълчанието на майка ми, която никога не попита защо плача нощем. Мълчанието на баща ми, който винаги беше на работа в София.

— Той не заслужава помощта ми — казах през зъби. — Той заслужава да страда така, както аз страдах.

— Мария… — Баща ми протегна ръка към мен, но аз се дръпнах. — Всички правим грешки. Понякога хората се променят.

— Не всички грешки могат да бъдат простени! — извиках и усетих как сълзите парят по бузите ми.

В този момент майка ми влезе в кухнята с чаша чай и погледна към нас с онзи тревожен поглед, който познавах от дете.

— Пак ли за Георги говорите? — попита тихо.

— Не искам да го виждам! — казах рязко. — Не искам да чувам за него!

Майка ми седна до мен и сложи ръка върху рамото ми. — Знам, че ти е трудно. Но ако не простиш… ще носиш тази болка цял живот.

Погледнах я с гняв и отчаяние. — А ти? Ти как можа да мълчиш толкова години?

Тя наведе глава и замълча. В този миг осъзнах колко дълбоки са раните ни — не само моите, но и нейните, и на баща ми.

Станах рязко от масата и излязох навън. Въздухът беше тежък, миришеше на дъжд и мокра пръст. Седнах на пейката пред блока и зарових лице в ръцете си.

Спомних си първия път, когато разказах на приятелката си Даниела за чичо Георги. Бяхме на 16, седяхме в парка до езерото Ариана. Тя ме прегърна и каза: „Това не е твоя вина.“ Но аз никога не можах да повярвам напълно.

Сега баща ми ме молеше да простя на човека, който разруши детството ми. Защо? Защото е брат му? Защото е самотен старец? Защото семейството трябва да си прощава?

Телефонът ми иззвъня. Беше баща ми.

— Мария, върни се вкъщи. Моля те.

Затворих очи и поех дълбоко въздух. Върнах се бавно нагоре по стълбите. Влязох в апартамента и видях баща ми да стои до прозореца, загледан в дъжда.

— Ще отида при него — казах тихо. — Но само заради теб.

На следващия ден тръгнахме към село Долно Камарци с колата на баща ми. Пътят беше дълъг и мълчалив. Когато стигнахме до старата къща, сърцето ми биеше лудо.

Чичо Георги лежеше на леглото си, слаб и посивял, с очи като въглени. Когато ме видя, се разплака.

— Марийче… Прости ми…

Не можех да говоря. Стоях като вцепенена.

— Знам какво ти причиних — прошепна той. — Знам, че не заслужавам прошка… Но ако можеш… ако някога можеш…

Излязох навън със сълзи в очите. Баща ми ме настигна и ме прегърна силно.

— Благодаря ти, че опита — каза той тихо.

Върнахме се в София мълчаливо. Вечерта седнах сама в стаята си и гледах снимките от детството си — усмивки, които вече не означаваха нищо.

Мога ли някога да простя? Или ще остана завинаги затворена в миналото си? Кажете ми — вие бихте ли простили?