Сянка от миналото: Когато свекървата отглежда детето ти

— Какво правиш тук? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато стоях на прага на детската стая. Мирисът на кафе още се носеше от кухнята, а ръцете ми трепереха леко. Свекърва ми, Мария, беше надвесена над малкия Даниел, държейки стара избеляла снимка. На нея — моят съпруг, Иван, като дете. Синът ми гледаше снимката с широко отворени очи.

Мария се обърна бавно, сякаш не беше чула въпроса ми. — Показвам му какъв е бил баща му. Той трябва да знае откъде идва — каза тя тихо, но в гласа ѝ имаше нещо твърдо, почти обвинително.

— Може би първо трябваше да ме попиташ — отвърнах аз, опитвайки се да не покажа колко ме боли тази сцена. Откакто се преместихме при тях заради ремонта на нашия апартамент, усещах как всяка моя стъпка се следи. Мария винаги беше там — с готов съвет, с критика или с онзи поглед, който казваше: „Ти не си достатъчно добра.“

Даниел протегна ръчичка към снимката. — Това ли е тати?

— Да, мило дете — усмихна се Мария и го погали по главата. — Той беше най-доброто дете на света.

Стиснах зъби. Винаги „най-доброто“, винаги „нейното дете“. А аз? Аз бях просто жената, която го е отнела от нея.

По-късно през деня Иван се прибра уморен от работа. Седнахме на масата за вечеря — аз, той, Мария и Даниел между нас като малък мост и голяма пропаст едновременно.

— Мамо, защо не ми разказваш повече за татко? — попита Даниел невинно.

Погледнах Иван. Той се усмихна на сина ни, но в очите му проблесна тревога. Мария веднага пое думата:

— Защото мама ти е заета с други неща. Аз ще ти разказвам всичко за нашето семейство.

Стиснах вилицата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Иван не каза нищо. Мълчанието му беше като нож в гърба.

След вечерята го дръпнах настрани.

— Не можеш ли поне веднъж да ме защитиш? — прошепнах ядосано.

— Не искам скандали пред Даниел — отвърна той уморено. — Майка ми просто иска да помогне.

— Това не е помощ! Тя се държи така, сякаш аз не съществувам! — очите ми се напълниха със сълзи.

Иван въздъхна тежко:

— Знаеш колко трудно прие брака ни. След смъртта на баща ми останахме само двамата… Тя се страхува да не ме загуби напълно.

— А аз? Аз не съм ли част от това семейство? — гласът ми трепереше.

Той замълча. Остави ме сама в коридора със страховете ми.

Нощем често лежах будна и слушах как Мария става да провери дали Даниел спи добре. Понякога го намирах сутрин в нейното легло, сгушен до нея. Започнах да се питам дали някога ще бъда истинската му майка в очите на това семейство.

Един ден намерих в чекмеджето на Мария писмо до Иван от времето, когато още бяхме гаджета. В него тя го молеше да не се жени за мен: „Тя няма нашите ценности, няма нашата кръв.“ Прочетох го с треперещи ръце и сърце, което се късаше на парчета.

Същата вечер седнах срещу Мария в кухнята.

— Знам за писмото — казах тихо.

Тя ме погледна дълго и студено:

— И какво? Мислиш ли, че си променила мнението ми?

— Не искам да ви отнемам сина или внука ви. Но искам да ме приемете като част от семейството.

Мария се засмя горчиво:

— Семейството не е само по документи. То е кръв, традиция… Ти никога няма да бъдеш като нас.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Излязох навън на терасата и гледах светлините на София под мен. В този момент разбрах — битката ми не е само за любовта на Иван или доверието на Мария. Битката ми е за мястото ми като майка на собствения си син.

На следващия ден взех Даниел за ръка и го заведох в парка. Говорихме си за всичко — за любимите му игри, за мечтите му. Усетих как между нас се ражда нещо ново — доверие, което никой не може да разруши.

Когато се прибрахме вкъщи, Мария ни посрещна с ледено мълчание. Но този път не ѝ позволих да ме пречупи. Седнах до Даниел и започнах да му чета приказка. Той се сгуши в мен и прошепна:

— Мамо, обичам те най-много на света.

В този миг разбрах: може би никога няма да бъда достатъчно добра за Мария. Но за Даниел аз съм всичко.

Понякога си мисля: Колко майки в България преминават през това? Колко от нас се борят за мястото си между миналото и бъдещето? Какво бихте направили вие?