Разпилени връзки: Семейна битка за прошка

– Не ме гледай така, Мария! – гласът на Ивана трепереше, докато държеше за ръка малкия Сашко, а другата ѝ дъщеря, Лили, се криеше зад полата ѝ. – Нямах къде да отида.

Стоях на прага на апартамента си в Люлин, с чаша недопито кафе в ръка, и се опитвах да осмисля какво се случва. Сестра ми – онази, с която не си говорехме от две години след последния ни скандал за наследството на мама – стоеше пред мен, разбита и отчаяна. Децата ѝ бяха със зачервени очи, а куфарите им – захвърлени на стълбището.

– Влезте – казах тихо, макар сърцето ми да блъскаше в гърдите. – Ще поговорим вътре.

Докато Ивана разопаковаше багажа в хола, а децата се сгушиха на дивана с плюшеното мече на Лили, аз седнах до прозореца и се загледах в дъжда. Спомних си как като деца играехме на двора в Пловдив, как си обещавахме никога да не се караме. А сега между нас стояха години мълчание, обиди и неизказани думи.

– Той… той ме изгони – прошепна Ивана по-късно вечерта, докато децата спяха. – След всичко, което направих за него… Просто каза „Събирай си нещата“ и затвори вратата.

– Защо не ми се обади по-рано? – попитах я, усещайки как гневът и съжалението се борят в мен.

– Мислех, че ще се оправим. Че ще ми простиш… Знам, че те нараних заради онзи апартамент. Но ти си ми сестра, Мария. Само ти ми остана.

Замълчах. Спомних си как ме обвини, че съм алчна, че съм взела повече от наследството. Как се закле никога повече да не прекрачи прага ми. А сега стоеше тук, с разбито сърце и две деца.

Следващите дни бяха изпълнени с напрежение. Децата плачеха нощем за баща си. Ивана беше като сянка – не ядеше, не говореше много. Аз ходех на работа в счетоводната кантора и се прибирах с усещането, че домът ми вече не е мой.

Една вечер чух Лили да шепне на брат си:

– Мамо пак плаче… Мислиш ли, че татко ще ни потърси?

Сърцето ми се сви. Влязох при тях и ги прегърнах.

– Тук сте в безопасност. Всичко ще се оправи – излъгах ги.

Скоро започнаха и семейните драми. Майка ни звънна от Пловдив:

– Как можа да я приютиш? Тя те предаде! Не забравяй какво ти причини!

– Мамо, тя е сестра ми. Няма къде да отиде.

– Не я защитавай! Хората ще говорят…

Съседката от долния етаж също започна да подхвърля:

– Много хора идват и излизат от вас напоследък… Всичко наред ли е?

Чувствах се притисната между миналото и настоящето. Ивана започна да търси работа, но никой не искаше самотна майка с две малки деца. Аз плащах сметките, купувах храна и усещах как гневът ми расте – не към нея, а към живота, който ни беше разделил.

Една вечер избухнах:

– Не мога повече! Всичко е върху мен! Ти само седиш и плачеш!

Ивана ме погледна с празен поглед:

– Ако ти е толкова тежко, ще си тръгна. Ще спим на гарата!

– Не говори глупости! Просто… просто ми трябва малко въздух.

Излязох навън под дъжда. Вървях по тъмните улици на Люлин и се питах: кога станахме врагове? Кога любовта между сестри се превърна в бойно поле?

На следващия ден Ивана намери работа като чистачка в близкия супермаркет. Започна да носи вкъщи малки лакомства за децата. Вечерите ни станаха по-тихи. Понякога гледах как тя разресва косата на Лили и си мислех за мама – как ни учеше да прощаваме.

Една неделя седнахме заедно на масата. Ивана прошепна:

– Благодаря ти, Мария. Без теб… не знам какво щях да правя.

Погледнах я през сълзи:

– И аз ти благодаря, че ми напомни какво значи да си семейство.

Но въпросът остана да виси във въздуха: можем ли някога да забравим миналото? Може ли една разбита връзка да бъде залепена отново?

Понякога нощем лежа будна и се питам: колко струва прошката? И дали семейството може да оцелее, когато всичко около него се разпада?