Моят съпруг, неговият портфейл и моят затворен дом: История за брак без свобода

— Къде си тръгнала пак? — гласът на Георги проряза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце се опитвах да сложа чаша чай на масата. — Казах ти, че няма да излизаш без мен!

Погледнах го за миг, после сведох очи. Вече знаех, че няма смисъл да споря. От години всеки опит за разговор завършваше с крясъци или студено мълчание. В този дом въздухът беше тежък, а стените — по-високи от всяка затворническа решетка.

Казвам се Мария. На 38 години съм и живея в Пловдив. Имам две деца — Виктор и Елица. И един съпруг, който отдавна не е човекът, в когото се влюбих. Георги някога беше внимателен, забавен, обещаваше ми свят без страх. Но след като се оженихме и се родиха децата, нещо в него се пречупи. Или може би просто показа истинското си лице.

— Пари пак ли искаш? — изсъска той веднъж, когато поисках 10 лева за тетрадки на Виктор. — Да не мислиш, че парите растат по дърветата? Аз работя като вол, а ти само харчиш!

Тогава разбрах, че портфейлът му е моят затвор. Заплатата му идваше всеки месец, но аз получавах само трохи — колкото да купя хляб и мляко. За всичко друго трябваше да давам отчет: защо съм купила нова четка за зъби на Елица, защо съм взела по-скъп сапун. Дори когато се разболях и трябваше да отида на лекар, той ме попита:

— Абе ти нарочно ли се разболяваш? Пари за лекарства нямаме!

Вечерите бяха най-тежки. Децата се криеха в стаите си, а аз стоях в кухнята и броях минутите до момента, в който Георги ще си легне. Понякога идваше при мен и започваше да ме обвинява:

— Ако не беше толкова разточителна, щяхме да имаме повече! Ти си виновна за всичко!

Първите години плачех тайно в банята. После спрях да плача — просто се вкамених. Приятелките ми постепенно изчезнаха. Георги не обичаше да имам гости или да излизам с тях. — Какво ще приказвате? Да не ме излагаш пред хората! — казваше той.

Майка ми усещаше, че нещо не е наред.

— Миме, добре ли си? — питаше ме по телефона.
— Всичко е наред, мамо — лъжех я. Не можех да призная истината. Срам ме беше.

Веднъж Елица ме попита:
— Мамо, защо тате винаги ти се кара?
Не знаех какво да отговоря. Прегърнах я силно и й прошепнах:
— Понякога хората са тъжни и ядосани, но това не е твоя вина.

С времето започнах да се чувствам като сянка. Забравих коя съм била някога — момичето с мечти за собствен бизнес, за пътешествия, за щастливо семейство. Сега бях просто домакинята Мария, която брои стотинките и се страхува от всяка промяна в тона на мъжа си.

Една вечер Виктор дойде при мен със сълзи в очите:
— Мамо, може ли да ми дадеш 2 лева за училище? Всички деца ще ходят на кино…
Сърцето ми се сви. Нямах тези пари. Георги беше взел портмонето ми сутринта.
— Ще поговоря с татко ти — казах тихо.

Отидох при Георги:
— Може ли да дадеш на Виктор 2 лева за киното утре?
Той ме изгледа презрително:
— За глупости пари няма! Да учи, не да се шляе!

Тази нощ не спах. Слушах как децата дишат тежко в съня си и се чудех: това ли е животът ми? Това ли е примерът, който давам на Виктор и Елица?

На следващия ден майка ми дойде неочаквано.
— Миме, виждаш ли се? Изгубила си се! Не мога повече да гледам как страдаш! Има закони, има организации… Не си сама!

За първи път от години някой ми каза „Не си сама“. Тези думи ме разтърсиха. Започнах тайно да чета във форуми за жени като мен. Разбрах, че не съм единствената. Че има начин да избягам от този затвор.

Събрах смелост и една сутрин казах на Георги:
— Искам развод.
Той избухна:
— Ти луда ли си? Без мен си нищо! Къде ще ходиш с две деца?
Но този път не трепнах.

Майка ми ме прибра при себе си. Първите дни бяха ад — страхувах се от всичко: от бъдещето, от мнението на хората, от това дали ще мога да издържам децата сама. Но всяка вечер ги гледах как спят спокойно и знаех — направила съм правилния избор.

Днес работя като помощник-възпитател в детска градина. Не е лесно — парите са малко, умората е голяма. Но вече никой не ми казва кога мога да изляза или какво да купя. Виктор и Елица са по-щастливи. А аз… аз започвам отначало.

Понякога се питам: Колко жени още живеят като мен — зад решетките на нечий портфейл и чужда воля? Колко още ще мълчат от страх или срам? Може би ако споделя моята история, някой ще намери сили да направи първата крачка към свободата.