Сянката на новата снаха: Разпадът на една българска фамилия
– Бабо, не съм получавал никакви пари от тате – гласът на малкия Даниел трепереше, докато стискаше ръката ми. Сърцето ми се сви. Само преди седмица бях дала на сина си Петър 200 лева, за да ги предаде на внука ми за новата му китара. Винаги съм вярвала, че между нас няма тайни. Но този отговор ме прониза като нож.
Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и се питах: „Къде сбърках? Какво се случва с моето семейство?“ Откакто Петър се ожени за Мария, всичко се промени. Тя беше млада, красива и много тиха – почти не говореше с мен, когато идваха на гости. Но с времето започнах да усещам нещо студено в погледа ѝ, нещо, което ме караше да се чувствам излишна.
На следващия ден реших да говоря с Петър. Поканих го на кафе в малката ни кухня, където винаги сме споделяли радости и тревоги.
– Петре, дадох ти пари за Даниел миналата седмица. Той каза, че не ги е получил. Какво става? – попитах тихо, но твърдо.
Петър се смути, погледна встрани и започна да върти чашата си.
– Мамо… Мария каза, че не е добре да му даваме пари просто така. Трябвало да се научи да цени труда и парите…
– Но това са пари за китарата му! – прекъснах го аз. – Той мечтае за това от месеци!
– Знам… Просто… Мария мисли, че е по-добре да изчакаме. Тя се грижи за бюджета ни…
В този момент разбрах – синът ми вече не взима решения сам. Мария държи юздите на нашето семейство. Усетих как между нас се издига невидима стена.
Седмици наред се опитвах да говоря с Мария. Канех я на чай, предлагах ѝ помощ с малкия им син – моят втори внук, Алекс. Всеки път тя отказваше учтиво, но хладно.
Един ден чух как Даниел плаче в стаята си. Влязох тихо и го прегърнах.
– Бабо, тате вече не идва на мачовете ми. Само Мария и Алекс са важни за него… – прошепна той.
Сълзите ми потекоха по бузите. Не можех да повярвам, че моето семейство се разпада пред очите ми.
Реших да се изправя срещу Мария. Отидох у тях с домашна баница и надежда в сърцето.
– Мария, може ли да поговорим? – попитах я на прага.
Тя ме изгледа студено.
– Разбира се, госпожо Иванова.
– Моля те, казвай ми просто „мамо“…
– Предпочитам да запазим дистанция – отвърна тя сухо.
Седнахме в хола. Опитах се да ѝ обясня колко е важно Даниел да усеща подкрепата на баща си, колко много значи семейството за мен.
– Вие не разбирате – прекъсна ме тя. – Петър има ново семейство. Миналото трябва да остане назад. Аз решавам кое е най-добро за нашите деца.
Почувствах се като натрапник в собствения си живот. Излязох от дома им със свито сърце и усещане за безсилие.
Скоро след това Петър започна да избягва срещите ни. Телефонът ми звънеше все по-рядко. Даниел идваше при мен само когато майка му беше на работа.
Една вечер той ме попита:
– Бабо, защо тате вече не ме обича?
Не намерих думи да му отговоря. Само го прегърнах силно и му обещах, че винаги ще бъда до него.
Минаха месеци. На Коледа поканих всички у дома – както всяка година. Мария отказа поканата от името на цялото семейство. Петър дори не ми се обади.
Седях сама пред празната маса и гледах снимките по стената – усмихнати лица от миналото, когато бяхме едно цяло. Болеше ме повече от всичко друго.
В квартала започнаха да шушукат: „Новата снаха държи всичко под контрол“, „Петър вече не е същият“… Чувствах се засрамена и безсилна пред хорските приказки.
Един ден срещнах стара приятелка на пазара.
– Елена, какво става с теб? Не те виждам вече с внуците…
– Всичко се промени… – отвърнах аз със сълзи в очите.
Тя ме прегърна и прошепна:
– Не си сама. Много сме такива…
В този момент осъзнах, че не само моето семейство страда от подобни проблеми. Колко ли още майки и баби са изгубили децата си заради чужда намеса?
Сега стоя пред прозореца всяка вечер и чакам някой да позвъни на вратата ми. Надявам се Петър да си спомни кой го е учил да кара колело, кой е стоял до леглото му, когато беше болен…
Понякога си задавам въпроса: „Дали любовта към новото семейство трябва да означава забрава към старото?“ Има ли място за всички ни под един покрив или винаги някой остава навън? Какво бихте направили вие?