Седемдесет години и една мечта: Цената на един майчин празник

– Мамо, ти сериозно ли ще похарчиш всичките си спестявания за една вечер? – гласът на Петър кънтеше в малката кухня, а Мария стоеше до него, с ръце скръстени пред гърдите.

Седях на масата, стиснала чашата си с чай, и гледах към прозореца, където дъждът се стичаше по стъклото. Сърцето ми туптеше бързо, а в гърлото ми заседна буца. Седемдесет години. Седемдесет години живот, изпълнен с труд, лишения и мечти, които все отлагах заради другите. А сега, когато най-накрая реших да направя нещо за себе си – една голяма, истинска българска трапеза с всички роднини и приятели – се оказа, че пак съм виновна.

– Петре, цял живот съм работила за вас. Не искам много – само един празник, както едно време, когато се събирахме всички на село – прошепнах аз, опитвайки се да не издам колко ме боли.

Мария въздъхна тежко:
– Ами ако утре ти потрябват пари за лекарства? Или ако нещо стане? Мислиш ли за бъдещето?

Погледнах ги – двамата млади, здрави, с хубава работа в София. Знаех, че имат кредити, че животът не е лесен. Но защо трябваше винаги аз да съм тази, която се отказва? Защо моите мечти бяха по-малко важни?

– Мамо, ние не сме против празника – опита се да смекчи тона Петър. – Но нека го направим по-скромно. Само най-близките. Не е нужно да каниш цялото село и половината град.

– Не разбирате – прекъснах го аз. – Това е моят ден. Моята мечта. Искам да видя всички хора, които са били част от живота ми. Искам да се смея, да танцувам, да си спомням… Преди да е станало късно.

Тишината падна тежко между нас. Знаех, че ги наранявам. Знаех и че те ме нараняват. Но този път не можех да отстъпя.

В следващите дни подготовката за празника вървеше като на война. Обаждах се на братовчеди от Пловдив, лели от Варна, стари приятелки от гимназията в Бургас. Поръчах оркестър от съседното село – Веско акордеониста и неговата група. Купих най-хубавото месо от пазара, взех домашно сирене от леля Гина…

Петър и Мария идваха рядко. Когато идваха, мълчаха или говореха за работа. Виждах как Мария ме гледа с укор, а Петър избягва погледа ми. Вечерите ми бяха самотни – само аз и снимките по стените.

Дойде денят на празника. Къщата беше пълна с хора – смях, музика, глъчка. Децата тичаха из двора, старите приятели разказваха истории от младостта ми. Оркестърът засвири „Бяла роза“, а аз танцувах с брат ми Иван така, както не бях танцувала от години.

Петър стоеше в ъгъла с чаша ракия и гледаше през прозореца. Мария седеше до него и си цъкаше на телефона. Опитах се да ги въвлека в танците, но те само се усмихнаха насила.

Когато всички си тръгнаха и къщата утихна, останах сама сред разхвърляните чинии и празните бутилки. Седнах на стола до прозореца и заплаках – тихо, беззвучно.

На следващия ден Петър дойде рано сутринта.
– Мамо… – започна той плахо. – Не исках да те нараня. Просто… страх ме е за теб. Знам колко си давала за всички ни.

Погледнах го през сълзи:
– А някой пита ли ме какво искам аз? Някога?

Той замълча дълго.
– Може би сгрешихме… Може би трябваше да те оставим да бъдеш щастлива поне веднъж.

Прегърнах го силно. Болката между нас остана – като стара рана, която никога не зараства напълно.

Сега седя сама в кухнята, гледам снимките от празника и се питам: струваше ли си? Щастието от един ден срещу месеци студени погледи и тежки думи…

Може би всяка майка заслужава поне веднъж да бъде щастлива без вина. А вие как мислите? Дали щастието на един човек трябва винаги да бъде жертвано заради другите?