Майка, баба или просто жена – къде е моето място?

– Мамо, пак ли ще ходиш на танци тази вечер? – гласът на Мария прозвуча остро в слушалката, докато аз вече си представях как обувам новите си обувки и се впускам в ритъма на румбата в читалището.

– Да, Мария, обещах на Катя да не я оставям сама. А и знаеш колко обичам тези вечери…

– А кой ще гледа Елица? Ти си пенсионерка вече, не можеш ли поне веднъж да останеш с нея? – дъщеря ми не криеше разочарованието си.

В този момент усетих как гърлото ми се стяга. Толкова години работих като учителка, броях дните до пенсия с надеждата най-накрая да имам време за себе си. Но ето ме – отново поставена пред избор, който никога не е лесен за една българска майка.

Мария винаги е била амбициозна. Работи като адвокат в центъра на София, тича между дела и клиенти, а съпругът ѝ – Иван, често е в командировки. Още докато беше бременна, тя ми подхвърляше с усмивка: „Ще ми помагаш, нали? Ще си най-добрата баба!“ Тогава кимах, мислейки си, че ще мога да съчетая всичко. Но сега, когато свободата ми е толкова близо, усещам как се изплъзва между пръстите ми.

Първите месеци след пенсионирането бяха истински празник. Сутрин пиех кафе на балкона, слушах песента на гълъбите и четях книги, които отлагах с години. После започнах да ходя на народни танци – нещо, което винаги съм искала да опитам. Записах се и на курс по рисуване. За първи път от десетилетия се чувствах жива.

Но Мария започна да звъни все по-често: „Мамо, трябва ми помощ!“, „Елица е болна, не мога да я оставя сама“, „Имам спешно дело, ще я вземеш ли от градината?“ В началото откликвах без колебание – все пак тя е моята дъщеря, а Елица – моето слънчице. Но постепенно усещах как графикът ми се изпълва с чужди задачи. Танците започнаха да ми липсват, четенето остана на заден план.

Една вечер седяхме с Катя и другите жени от групата в кафенето до читалището. Всички говореха за внуците си – коя какво готви, коя какви игри измисля. Само аз мълчах. Катя ме погледна внимателно:

– Какво има, Лиляна? Не си себе си напоследък.

– Чувствам се виновна – признах тихо. – Дъщеря ми очаква да съм винаги на разположение. А аз… аз просто искам малко време за себе си.

– Не си длъжна да жертваш всичко – каза Катя твърдо. – И ти имаш право на живот.

Думите ѝ ме разтърсиха. В България винаги се е очаквало бабите да са втори майки – да готвят, чистят, гледат внуците. Но кога някой ни е питал дали искаме?

На следващия ден Мария дойде у дома с Елица. Беше уморена и раздразнена.

– Мамо, трябва да останеш с нея утре цял ден. Имам важен клиент.

– Мария… – започнах внимателно. – Утре имам изложба с групата по рисуване. Обещах на всички да донеса картините си.

– Изложба? Мамо, това са глупости! Какво е по-важно от внучката ти?

Този път не замълчах.

– По-важно е и аз да се чувствам жива. Да имам свои мечти. Обичам Елица повече от всичко, но не мога да бъда само баба.

Мария ме изгледа така, сякаш съм я предала.

– Не мога да повярвам… Значи работата ти е по-важна от семейството?

– Не става дума за работа. Става дума за мен самата. Години наред живях заради теб и баща ти. Сега искам малко време за себе си.

В очите ѝ проблеснаха сълзи. Прегърнах я силно.

– Знам, че ти е трудно. Но ако не се погрижа за себе си сега, кога?

Тази вечер не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички майки и баби като мен – разкъсани между любовта към семейството и нуждата от лична свобода. На сутринта намерих бележка от Мария: „Ще се оправя. Обичам те.“

Изложбата мина прекрасно. Катя ме поздрави:

– Видя ли? Можеш да бъдеш и баба, и Лиляна.

Но въпросът остана да ме гложди: Кога най-накрая ще спрем да се чувстваме виновни, че сме просто хора със свои мечти? А вие как мислите – има ли бабата право на свой живот или дългът към семейството винаги трябва да е на първо място?