Извинението, което променя всичко: Историята на една свекърва и нейната снаха

– Не може така, Мария! Не може да ми казваш как да си гледам къщата! – гласът ми трепереше от яд, но и от нещо по-дълбоко – страх, че губя контрол над собствения си дом. Снахата ми, Елица, стоеше срещу мен с ръце, скръстени пред гърдите, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Аз само исках да помогна, мамо Мария… – прошепна тя, но думите ѝ увиснаха във въздуха. В този момент синът ми Михаил влезе в кухнята и застина на прага. Погледна ту мен, ту жена си, сякаш не знаеше на чия страна да застане.

Това беше само един от многото ни спорове през онези две години, когато Михаил и Елица живяха при мен. След смъртта на съпруга ми аз останах сама с двете деца – Михаил и Грета. Михаил беше вече на 14, когато баща му почина, и много ми помагаше. Грета беше по-малка и по-чувствителна. Животът ни в малкия град беше труден – пари нямаше много, а хората обичаха да клюкарстват. Научих се да бъда строга – така оцелявахме.

Когато Михаил доведе Елица вкъщи като своя годеница, аз се опитах да бъда добра. Но истината е, че се страхувах – страхувах се да не изгубя сина си, страхувах се някой друг да не заеме моето място в дома. Елица беше млада, тиха и много различна от мен. Тя идваше от по-голям град – Пловдив – и беше свикнала на други порядки. Готвеше по свой начин, подреждаше дрехите различно, дори пердетата сменяше без да ме пита.

Първите месеци се опитвах да преглътна всичко това. Но после започнах да се дразня на всяко нейно действие. Ако сложеше повече сол в супата – правех забележка. Ако забравеше да изглади ризата на Михаил – повишавах тон. Веднъж дори ѝ казах: „Докато живеете под моя покрив, ще правите както аз кажа!“

Михаил страдаше от тези караници. Виждах го как се прибира уморен от работа и се опитва да ни помири. Но аз бях твърде горда, а Елица – твърде наранена. Грета също усещаше напрежението и често плачеше нощем в стаята си.

Една вечер чух как Михаил шепне на жена си: „Издържай още малко, ще съберем пари и ще си наемем квартира.“ Сърцето ми се сви. Не исках да ги гоня, но не можех и да приема промяната.

Минаха месеци. Един ден Елица не издържа и избухна:
– Знаете ли колко боли да се чувстваш чужда в собствения си дом? Вие никога няма да ме приемете!

Тогава за първи път видях болката в очите ѝ – същата болка, която аз носех години наред след смъртта на мъжа ми. Разбрах я… но беше късно. Още същата седмица Михаил и Елица си намериха квартира и се изнесоха.

Къщата опустя. Грета замина да учи във Варна, а аз останах сама със спомените си и с тишината. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към улицата – дали ще ги видя случайно? Дали ще чуя детски смях?

Празниците станаха най-тежки. На Коледа приготвих любимите ястия на Михаил – сармички и баница с късмети. Но никой не дойде. Само телефонът звънна:
– Мамо, честита Коледа! Не можем да дойдем тази година… Елица е бременна.

Сълзите ми потекоха по бузите. Толкова ли бях лоша свекърва? Защо не можах да бъда по-мека?

Мина още една година. Родиха ми внучка – Марияна. Видях я за първи път едва когато стана на шест месеца. Държах я в ръцете си и усетих как нещо се чупи вътре в мен – гордостта ми.

Събрах смелост и една вечер позвъних на вратата им. Елица отвори и ме погледна изненадано.
– Може ли… може ли да поговорим?

Седнахме в малката им кухня. Дълго мълчахме. После казах:
– Извинявай, Елице. Бях твърде строга с теб. Страхувах се… Не знаех как да те приема.

Тя заплака. Аз също плаках. Прегърнахме се.

Сега често ходя при тях – гледам Марияна, помагам с каквото мога. С Елица вече сме приятелки – споделяме рецепти, гледаме сериали заедно.

Понякога вечер си мисля: Колко семейства са разбити заради гордостта? Колко майки губят децата си, защото не могат да приемат новото? Дали ако бях по-мека навреме, щяхме да сме по-щастливи всички?

Как мислите – може ли прошката да излекува стари рани? Или някои думи остават завинаги между нас?