Парапетипарти по български: Когато гостуването се превърна в кошмар

— Моля те, не влизай в кухнята! — гласът на Ирина прозвуча остро, почти като шамар. Стоях на прага, с чиния в ръка, и се чудех какво толкова съм направила. Бях дошла на гости у най-добрата си приятелка, а се чувствах като натрапник в собствената си кожа.

Всичко започна невинно. Ирина ме покани на вечеря, за да отпразнуваме новата ѝ работа. Беше ми казала: „Ела към шест, ще направя мусака, а ти донеси само добро настроение.“ Но още щом прекрачих прага на панелката в „Люлин“, усетих нещо странно. Миришеше на загоряло, а в хола цареше хаос — детски играчки, разпилени дрехи, купища пране. Мъжът ѝ, Костадин, седеше пред телевизора и мълчаливо пушеше цигара след цигара.

— Здравей, Косьо! — опитах се да разчупя леда.

Той само кимна и не откъсна поглед от екрана. Ирина се появи с червендалесто лице от кухнята.

— Извинявай за бъркотията, не успях да оправя всичко — каза тя и се усмихна извинително.

— Няма проблем — отвърнах. — Ако искаш, ще ти помогна.

Тя замълча за миг, после поклати глава:

— Не, не… всичко е наред.

Но не беше наред. Докато седяхме на масата, малкият им син Борис тичаше из стаята и крещеше. Костадин изведнъж избухна:

— Млъкни най-после! Не виждаш ли, че имаме гости?

Борис се разплака и избяга в спалнята. Ирина стана да го успокои. Останах насаме с Костадин. Тишината между нас беше тежка като олово.

— Всичко наред ли е? — попитах плахо.

Той само сви рамене.

Когато Ирина се върна, очите ѝ бяха зачервени. Опитах се да разведря атмосферата:

— Мусаката ухае страхотно!

Тя се усмихна насила:

— Благодаря… но май я препекох.

В този момент Борис изтича обратно и бутна чаша с вода върху масата. Водата се разля по покривката и потече към пода. Скочих да помогна, но Ирина ме спря рязко:

— Остави! Аз ще оправя!

Погледнах я — очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. Усетих как напрежението расте. Костадин стана рязко и излезе на балкона да пуши.

— Извинявай… — прошепна Ирина. — Просто… всичко ми идва в повече напоследък.

Седнах до нея и я прегърнах.

— Кажи ми какво става.

Тя избухна в плач:

— Не мога повече! Всички очакват от мен да съм перфектна — майка, съпруга, домакиня… А аз се задушавам! Косьо не ми помага за нищо, само ме критикува. Майка му все ми звъни да ми казва какво не съм направила като хората. А ти… ти си тук и аз дори не мога да ти предложа нормална вечеря!

Стиснах ръката ѝ:

— Не съм дошла заради мусаката или чистотата. Дошла съм заради теб.

В този момент Костадин се върна и ни погледна подозрително:

— Какво става тук? Пак ли се оплакваш?

Ирина избърса сълзите си и стана:

— Остави ни за малко сами!

Той изсумтя и затръшна вратата на спалнята след себе си.

Останахме сами. Ирина ме погледна с отчаяние:

— Понякога си мисля да си тръгна… Но къде ще отида с дете? Как ще се справя сама?

Погалих я по косата:

— Не си сама. Аз съм тук. И винаги ще бъда до теб.

Тя се усмихна през сълзи:

— Благодаря ти… Само ти ме разбираш.

В този момент Борис дойде при нас и се сгуши в майка си. Тримата останахме прегърнати на дивана, докато навън нощта падаше над панелните блокове.

На тръгване Ирина ме изпрати до вратата:

— Извинявай за всичко… Знам, че не беше приятно.

Погледнах я в очите:

— Понякога най-важното е просто да бъдеш с някого, когато му е трудно.

Докато вървях към спирката, мислех за границите между помощта и натрапването. Дали понякога прекрачваме чуждите граници от добро желание? Или просто някои хора не могат да приемат помощ, защото се срамуват от слабостите си?

А вие как мислите — кога помощта става натрапчива? И защо толкова често мълчим за болките си пред най-близките?