Гладната съседка, която никога не намери покой

— Мамо, пак чука — прошепнах, докато се криех зад завесата. Беше късен следобед, а слънцето вече се скриваше зад панелките на квартал „Тракия“. Вратата ни потропа тихо, почти срамежливо. Майка ми въздъхна и остави лъжицата в тенджерата с боб. — Това е Зорница, нали? — попита тя, без да ме поглежда. Кимнах. Знаехме го всички — Зори идваше винаги по това време, когато в апартамента ѝ ставаше студено и тихо, а баща ѝ още не се беше прибрал от кръчмата.

Отворихме. Зорница стоеше на прага с измачкана рокличка и големи кафяви очи, които сякаш поглъщаха всичко наоколо. — Може ли да си поиграем? — попита тя, но аз знаех, че не иска да играе. Коремчето ѝ къркореше толкова силно, че го чувах дори аз. Майка ми ѝ подаде филия хляб с лютеница. Зорница я взе с две ръце и я захапа лакомо.

— Как е татко ти? — попита майка ми внимателно. Зори сви рамене и се загледа в пода. — Спи — каза тихо. — Като се събуди, ще иде пак навън.

Вечерта баща ми се прибра уморен от работа. Седнахме да вечеряме тримата, а Зорница седеше на табуретката до мен, все още дъвчейки последните трохи от филията. Баща ми я погледна строго:

— Не може така всеки ден! Ние също нямаме много!

Майка ми го сръчка под масата. — Тя е дете, Стефане! Какво да правим? Да я изгоним ли?

Баща ми замълча. Аз гледах Зори и усещах как в гърдите ми се надига нещо тежко и горчиво. Не разбирах защо някои деца имат всичко, а други — нищо.

С времето Зорница стана част от нашето ежедневие. Понякога носеше със себе си малко плюшено мече с откъснато ухо и разказваше истории за майка си, която била „на небето“. Веднъж я попитах:

— Не ти ли липсва мама?

Тя ме погледна странно и каза: — Не помня как изглеждаше.

Веднъж през зимата баща ѝ се прибра по-рано от обикновено. Беше пиян и крещеше по стълбището. Чухме как тряска вратата и как Зори плаче. Майка ми изтича при тях. Върна се след малко пребледняла.

— Не мога повече — каза тя на баща ми през сълзи. — Това дете ще умре от глад или страх!

Баща ми само поклати глава:

— Социалните служби няма да направят нищо. Всички знаят за него, но никой не смее да се намеси.

Тогава разбрах какво значи думата „безсилие“. Виждах го в очите на майка ми всяка вечер, когато затваряше вратата след Зорница и заключваше с два пъти повече завъртания на ключа.

Една вечер Зори не дойде. Чаках я цяла седмица. На осмия ден майка ми каза тихо:

— Социалните са я взели. Баща ѝ бил арестуван след поредния скандал.

Седях до прозореца и гледах към празния вход отсреща. Чудех се къде е Зори сега — дали някой ѝ дава филия хляб с лютеница? Дали някой я гушка вечер? Или пак е сама?

Години по-късно още си спомням онези дни в панелката в Пловдив. Понякога чувам тихото почукване на вратата и усещам мириса на лютеница във въздуха. Питам се: можехме ли да направим повече? Можем ли изобщо да помогнем истински на някого, който живее в сянката на чуждите грешки?

А вие как бихте постъпили? Колко често затваряме очи пред чуждата болка?