Дъщеря ми вече не е същата: Къде сбъркахме?

– Мария, защо пак си толкова тиха? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато седяхме на масата в малката кухня. Чуваше се само тиктакането на часовника и шумът от улицата. Дъщеря ми вдигна поглед за миг, очите ѝ бяха празни, сякаш гледаше през мен.

– Нищо ми няма, мамо. Просто съм уморена – прошепна тя и отново се втренчи в чинията си.

Не беше тази Мария, която познавах. Моята Мария беше слънчево дете – винаги с усмивка, винаги с планове и мечти. А сега… Сега беше сянка на себе си. След като се омъжи за Калоян, сякаш някой угаси светлината в нея.

Първите месеци след сватбата всичко изглеждаше нормално. Калоян беше учтив, носеше цветя, говореше за бъдещето им. Но постепенно нещо се промени. Мария започна да идва все по-рядко у дома, а когато идваше, беше затворена, избягваше да говори за личния си живот. Забелязах, че носи дрехи с дълги ръкави дори през лятото. Веднъж видях синина на китката ѝ.

– Какво е това? – попитах я тогава, а тя се стресна.

– Ох, ударих се в шкафа – излъга тя и бързо смени темата.

Сърцето ми се сви. Започнах да подозирам най-лошото. Опитах се да говоря с нея, но тя винаги намираше начин да избегне разговора. Калоян също стана по-студен към нас, рядко идваше на гости, а когато идваше, гледаше Мария така, че по гърба ми минаваха тръпки.

Една вечер не издържах и позвъних на вратата им без предупреждение. Мария отвори бавно, лицето ѝ беше подпухнало от плач.

– Мамо, не трябваше да идваш… – прошепна тя.

– Какво става тук? – настоях аз.

В този момент Калоян се появи зад нея. Усмихна се фалшиво:

– Всичко е наред, госпожо Иванова. Мария просто е малко напрегната напоследък.

Погледнах дъщеря си – тя трепереше. Усетих безсилието да я защитя в собствения ѝ дом.

След тази вечер Мария почти спря да ми звъни. Пишех ѝ съобщения – кратки отговори. Опитвах се да я поканя на кафе, но винаги имаше извинение: работа, умора, ангажименти с Калоян.

С мъжа ми Георги започнахме да се караме все по-често. Той твърдеше, че трябва да оставим Мария сама да решава живота си.

– Не можем да я държим под похлупак цял живот! – викаше той.

– А ако ѝ се случва нещо лошо? Ако страда? – плачех аз.

– Трябва сама да поиска помощ! – отвръщаше той безпомощно.

Но аз не можех да стоя безучастна. Започнах да търся информация – четях статии за домашното насилие, говорих с психолог в кварталния център. Всички казваха едно: жертвата трябва сама да направи първата крачка.

Една нощ телефонът ми звънна в три сутринта. Беше Мария.

– Мамо… Моля те… Може ли да дойда при вас? – гласът ѝ беше едва доловим.

– Разбира се! Веднага тръгвам! – скочих от леглото и изтичах до колата.

Когато я видях пред блока – сама, с малък сак в ръка и разрошена коса – разбрах колко е страдала. Прегърнах я силно и тя избухна в плач.

– Не мога повече… Той ме контролира… Понякога ме удря… Казва ми, че без него съм нищо…

Сълзите ѝ мокреха рамото ми. Не знаех какво да кажа. Само я държах и повтарях:

– Тук си в безопасност… Тук си у дома…

Следващите дни бяха тежки. Мария почти не говореше. Плашеше се от всеки шум. Георги беше объркан – не знаеше как да реагира.

– Може би трябваше по-рано да разберем… – каза той веднъж тихо.

– Може би… Но как? Тя криеше всичко от нас…

Започнахме заедно да търсим помощ – психолог, адвокат, женски организации. Оказа се, че не сме сами – много жени преминават през това мълчаливо страдание.

Мария бавно започна да се връща към себе си. Един ден я видях да се усмихва на слънцето през прозореца. Сърцето ми се стопли за първи път от месеци.

Но въпросите останаха: Къде сбъркахме като родители? Защо не видяхме по-рано знаците? Какво още можем да направим, за да помогнем на децата си?

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Дали любовта ни не беше прекалено задушаваща или пък недостатъчна? Какво бихте направили вие на мое място? Ще чуя ли някога отново истинския смях на дъщеря си?