Не бързай със сватбата, Мария! – Бягството на булката от тираничното семейство на младоженеца

– Мария, къде си? Всички те чакат! – гласът на майката на Петър пронизваше въздуха като остър нож. Седях сама в малката стая, облечена в бялата рокля, която уж трябваше да ме направи щастлива, а усещах как ме задушава. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Навън, през прозореца, чувах глъчката на гостите и смеха на роднините – всички се радваха, всички очакваха. Само аз не знаех какво да очаквам от себе си.

Петър беше добър човек, но семейството му… Още от първия ден усещах как майка му ме гледа с онзи изпитателен поглед, сякаш съм стока на пазара. „Мария, така не се меси лукът в салатата! Мария, не така се глади ризата!“ – всеки ден нови уроци по домакинство, нови забележки, нови изисквания. Баща му – строг и мълчалив, само кимаше одобрително или неодобрително. Сестра му – винаги с усмивка, но с думи, които режат: „Дано си по-добра снаха от предишната!“

Майка ми ме беше учила да бъда търпелива и да уважавам възрастните. „Така е при нас, Марийче, жената трябва да се нагоди.“ Но колко още можех да се нагодя? Всяка вечер плачех тихо в леглото си, а Петър спеше до мен, уморен от работа и от собствените си битки с баща си. Опитвах се да не го натоварвам с моите тревоги – той имаше достатъчно свои.

Седмици наред подготвяхме сватбата. Майка му настояваше всичко да е по нейния вкус: менюто, украсата, дори песните за първия танц. „Това е нашата традиция!“, повтаряше тя. Аз кимах и се усмихвах, а отвътре умирах. Майка ми виждаше болката ми, но само стискаше ръката ми под масата: „Ще мине, мила. Всичко ще мине.“

В нощта преди сватбата не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за живота си досега – за мечтите си да стана учителка, за книгите, които обичах да чета, за свободата да избирам какво да правя с времето си. А сега? Щях ли да имам време за себе си? Или щях да бъда просто „снахата на Иванови“, която трябва да угоди на всички?

Сутринта на сватбата беше като кошмар. Майката на Петър влезе в стаята ми без да почука:
– Мария, роклята ти е набръчкана! Как ще излезеш така пред хората?
– Ще я оправя… – прошепнах аз.
– Не така! Дай насам!

Тя дръпна роклята ми и започна да я глади с ръце, сякаш аз съм дете. Очите ми се напълниха със сълзи. В този момент майка ми влезе и видя сцената. За първи път я видях толкова ядосана:
– Оставете я! Това е нейният ден!
– Това е денят на нашето семейство! – отвърна свекървата ми.

Двете жени се гледаха мълчаливо. Аз стоях между тях – разкъсана между две семейства, между две очаквания.

Когато останах сама, погледнах се в огледалото. Видях момичето с тъжни очи и разбрах – това не съм аз. Не искам този живот. Не искам да бъда чужда в собствения си дом.

Излязох тихо през задната врата. Слънцето грееше силно, а въздухът беше свеж. Вървях по прашната улица към реката – там, където като дете ходех да мечтая. Седнах на брега и заплаках – този път силно, без срам.

Телефонът ми звънеше безспирно: Петър, майка ми, приятелките ми… Не вдигах. Знаех какво ще кажат: „Върни се! Всички чакат! Не можеш да ги изложиш така!“ Но аз вече не можех да се върна.

След час Петър ме намери. Дойде при мен задъхан и разтревожен:
– Мария… какво правиш тук? Всички са полудели от притеснение!
– Не мога… Не мога повече така…
– Какво имаш предвид?
– Не мога да живея по чужди правила. Не мога да бъда онази снаха, която майка ти иска… Не мога дори себе си да позная вече.
– Но аз те обичам…
– И аз те обичам, Петре… Но любовта не е достатъчна, ако трябва да загубя себе си.

Той седна до мен и дълго мълчахме. После прошепна:
– Ако трябва да избереш между мен и себе си…
– Този път избирам себе си.

Върнах се вкъщи по тъмно. Майка ми ме чакаше на прага със сълзи в очите:
– Добре ли си?
– Да… За първи път от много време.

Сватбата не се състоя. Селото говореше за мен седмици наред – едни ме осъждаха, други ме разбираха. Петър замина за София и повече не се видяхме.

Днес работя като учителка в малкото училище до реката. Все още понякога чувам шепота на хората зад гърба си: „Това е онази Мария… булката-беглец.“ Но когато гледам децата в очите и виждам тяхната свобода и мечти, знам че направих правилния избор.

Понякога вечер се питам: Колко жени още живеят в чужди животи само заради страха от хорското мнение? А вие бихте ли избрали себе си?