Къщите на другите: Моят живот сред стените на наследството

– Не може така, Антония! Ти не си единствената наследница! – гласът на леля Стефка отекваше в празната кухня, където миришеше на мухъл и забравени спомени. Стоях срещу нея, стиснала ключовете на старата къща в ръка, а сърцето ми биеше като лудо. Беше минала едва седмица от погребението на майка ми, а вече се карахме за това кой ще вземе коя къща.

Погледнах към прозореца – навън валеше ситен дъжд, а градината беше обрасла с бурени. Точно тук, под тази стряха, бяхме играли с брат ми Димитър. Сега той беше само снимка в рамка на шкафа. Баба ми – починала преди три месеца. Баща ми – катастрофа преди година. Всички си отидоха един по един, оставяйки ме сама с тежестта на миналото и с купища ключове за къщи, които никога не съм искала.

– Лельо Стефке, не става дума за имоти! – гласът ми трепереше. – Това е домът ни! Тук са всички спомени…

– Спомените не плащат сметките! – прекъсна ме тя рязко. – Аз съм гледала майка ти, когато беше болна! Имам право!

В този момент влезе чичо Георги, с мазни ръце и вечно намръщено лице. – Антония, слушай леля си. Ти си още млада, ще си намериш апартамент в София. Остави тези къщи на нас. Ние ще ги стопанисваме.

Почувствах как нещо в мен се къса. Не можех да повярвам, че хората, които наричах семейство, се бяха превърнали в хищници, готови да се разкъсат заради тухли и керемиди.

Вечерта останах сама в къщата. Седнах на леглото на баба ми и зарових лице в възглавницата ѝ. Миришеше на лавандула и стар сапун. Спомних си как тя ми разказваше приказки за времето, когато тук е кипял живот – сватби, кръщенета, празници… А сега само тишина и ехото на чужди гласове.

На следващия ден дойде братовчедка ми Мария с адвокат. – Антония, трябва да подпишеш тези документи. Ще е по-добре за всички.

– По-добре за кого? – попитах я тихо.

– За семейството! – настоя тя.

– Това семейство ли е? – изкрещях. – Къде бяхте всички, когато майка ми умираше? Когато Димитър лежеше в болницата? Само аз бях тук! Само аз!

Мария ме изгледа студено и си тръгна без дума повече.

Седмиците минаваха в постоянни кавги и телефонни обаждания от непознати номера. Всеки ден някой нов претендираше за парче от наследството. Веднъж дори намерих разбита врата на една от къщите – някой беше търсил документи или ценности.

Започнах да се страхувам да спя сама. Всяка нощ чувах стъпки по коридора или шум от двора. Понякога си мислех, че това са духовете на близките ми, които не могат да намерят покой заради нашите караници.

Една вечер получих писмо от нотариус: „В случай че не се явите до края на месеца, делото ще бъде решено без вашето участие.“ Почувствах се предадена от всички – дори от закона.

Реших да потърся помощ от съседката баба Пенка. Тя беше единствената, която ме подкрепяше безкористно.

– Антонийче, не им давай всичко! Тези къщи са твоята кръв! Ако ги изгубиш, ще изгубиш себе си!

– Но аз вече не знам коя съм… – прошепнах през сълзи.

– Ти си дъщерята на майка си! Не забравяй това!

Думите ѝ ме разтърсиха. Реших да се боря докрай. Започнах да събирам документи, свидетелства за собственост, писма от майка ми и баба ми. Открих дневник на баба ми, в който тя описваше как е строила къщата с дядо ми след войната. Прочетох го цяла нощ и плаках над всяка страница.

На следващото семейно събиране застанах пред всички:

– Няма да дам нито една къща без битка! Това е моето наследство – не само тухли и керемиди, а животът на нашето семейство! Ако искате да ме съдите – съдете ме! Но аз няма да се предам!

Леля Стефка избухна в сълзи, чичо Георги ме напсува, Мария излезе трясвайки вратата. Но аз останах твърда.

Минаха месеци. Делото се проточи. Приятелите ми от София започнаха да ме избягват – никой не искаше да слуша за „селски драми“. Останах напълно сама.

Една сутрин намерих писмо под вратата: „Антония, прости ни. Не знаехме колко ти е тежко. Ако имаш нужда от помощ – кажи.“ Подписано беше от Мария.

Погледнах през прозореца към старата круша в двора. Беше разцъфнала въпреки всичко.

Седнах на прага с дневника на баба ми в ръце и си помислих: „Дали някога ще мога да простя? Дали тези стени ще спрат да ме болят? Или домът винаги ще бъде бойно поле между миналото и бъдещето?“