Без креватче, без пелени: Завръщане у дома, което разби сърцето ми

„Къде е креватчето? Къде са пелените?“ – гласът ми трепери, докато стоя на прага на апартамента с малката Елица в ръце. Мирисът на боя още се носи във въздуха, но всичко друго е празно. Сашо ме гледа с виновно изражение, а аз усещам как гневът и отчаянието се борят в гърдите ми.

– Щях да купя всичко днес, но… – започва той, но думите му увисват във въздуха. Не мога да повярвам. Девет месеца говорим за това бебе, девет месеца мечтая за този момент, а сега стоя тук – сама, с дете на ръце и без нищо готово.

Сълзите ми се стичат по бузите. Сашо пристъпва към мен, опитва се да ме прегърне, но аз се отдръпвам.

– Не разбираш ли? Не мога да сложа детето на пода! Не мога да го увия в нищо! Какво си мислеше?

Той мълчи. В този момент осъзнавам колко сама съм всъщност. Майка ми е на двеста километра, баща ми отдавна не говори с мен, а приятелките ми… те са далеч, заети със собствените си животи. Всички казваха: „Ще видиш, когато се роди бебето, всичко ще се промени.“ Но никой не ми каза, че може да стане по-лошо.

Слагам Елица на дивана, внимателно я завивам с якето си и сядам до нея. Сашо стои до вратата, безмълвен. В главата ми се въртят хиляди мисли – как ще се справя, как ще я нахраня, как ще я изкъпя…

Телефонът ми звъни. Майка ми.

– Как сте? Всичко наред ли е?

Гласът ѝ ме кара да избухна в плач.

– Мамо… няма нищо готово. Няма креватче, няма пелени… Сашо не е направил нищо.

Чувам как въздиша тежко.

– Спокойно, ще дойда утре сутринта. Ще донеса всичко нужно. Дръж се, мила.

Затварям телефона и усещам как тежестта на самотата ме притиска още по-силно. Сашо пристъпва към мен:

– Извинявай… Просто не знаех откъде да започна. Всичко ми дойде в повече.

– На мен също! – изкрещявам. – Но аз нямам избор! Аз трябва да съм силна!

Той навежда глава. В този момент разбирам – не само аз съм неподготвена. И той е уплашен. Но защо трябва аз да поема всичко?

Нощта минава бавно. Елица плаче, аз плача с нея. Сашо се опитва да помогне, но всичко му изпада от ръцете – шишето пада на пода, одеялото не стига… В един момент го виждам да седи на кухненския стол и да гледа в една точка.

На сутринта майка ми пристига с две чанти – пелени, дрешки, одеяла. Прегръща ме силно и шепне:

– Ще мине и това. Ще видиш.

Седим тримата на масата – аз, майка ми и Сашо. Тишината е тежка.

– Трябва да говорим – казва тя строго. – Това дете има нужда от двама родители. Ако не можете да сте екип, ще страда най-много тя.

Сашо кимва мълчаливо. Аз избърсвам сълзите си и усещам как гневът ми започва да отстъпва място на умората.

Следващите дни са като в мъгла. Майка ми помага с всичко – готви, пере, държи Елица докато спя по час-два. Сашо започва да носи пазаруването вкъщи, опитва се да сглоби креватчето (макар че два пъти го обърква), сменя пелени с треперещи ръце.

Една вечер го намирам седнал до леглото на Елица. Гледа я и шепне:

– Извинявай, малка принцесо… Татко ще се научи.

Сърцето ми се свива. Виждам страха и несигурността му – същите като моите. Може би никой не е готов за това. Може би всички лъжат, когато казват „ще се справиш“.

Минават седмици. Научаваме се заедно – как да къпем бебето, как да го успокояваме през нощта, как да бъдем родители въпреки страховете си. Понякога спорим – за дреболии или за големи неща. Понякога плача от умора или от безсилие. Но вече не съм сама.

Понякога си мисля за всички онези жени в България, които остават сами с децата си – без подкрепа, без помощ, без разбиране. Колко от тях плачат нощем? Колко от тях се чудят дали любовта ще им стигне?

Сега знам – любовта не е достатъчна сама по себе си. Трябва подкрепа, трябва разбиране, трябва някой да ти подаде ръка точно когато най-много имаш нужда.

Поглеждам Елица как спи спокойно и си задавам въпроса: Колко от нас преминават през това мълчаливо? И кога ще започнем да говорим открито за болката и самотата на майчинството?