Гладната съседка – Тишината и срамът на едно българско детство

– Мамо, пак ли ще ѝ дадеш от нашия хляб? – прошепнах, докато гледах как майка ми внимателно увиваше две филии в парче вестник.

Тя не ми отговори веднага. Погледна ме с онзи строг, но топъл поглед, който винаги ме караше да млъкна. После тихо каза:

– Не е нашият хляб, Иване. Хлябът е за всички, които са гладни.

Тогава бях на осем. Живеехме в малко панелно блокче в Пазарджик, където стените бяха тънки, а тайните – дебели. Съседката ни Мария беше само с година по-малка от мен. Винаги беше с разрошена коса и дрехи, които ѝ бяха къси или скъсани. Никога не я виждах да носи закуска в училище. В междучасието стоеше сама на пейката и гледаше как другите деца ядат банички или кифли.

Веднъж я чух да казва на майка си:

– Мамо, гладна съм.

Майка ѝ само въздъхна и се обърна към прозореца. Тогава не разбирах защо възрастните са толкова мълчаливи, когато стане дума за бедност. Сякаш ако не говориш за нея, тя ще изчезне.

Майка ми обаче не беше като другите. Всяка вечер, когато баща ми заспеше пред телевизора, тя ми даваше знак да бъда тих и излизаше на площадката с малък пакет – хляб, сирене, понякога ябълка. Оставяше го пред вратата на Мария и се връщаше бързо, сякаш върши нещо забранено.

– Защо го правиш тайно? – попитах я веднъж.

– Защото хората са зли, Иване. Ще кажат, че сме луди или че се месим в чужди работи. А най-лошото е, че ще се подиграват на Мария.

В училище никой не говореше за това. Учителката ни госпожа Георгиева веднъж каза:

– Деца, ако някой има нужда от помощ, нека каже.

Но всички мълчахме. Дори когато видях как Мария тайно прибираше трохи от пода след закуска или когато я чух да плаче в тоалетната. Мълчахме, защото така правеха и възрастните.

Един ден баща ми разбра за помощта на майка ми. Вечерята беше напрегната – той хвърляше остри погледи към нея, а тя стискаше устни.

– Не сме благотворителна организация! – изръмжа той. – Имаме си свои деца!

Майка ми не отговори. Само сложи още една филия хляб в чинията ми и ме погали по косата.

С времето Мария стана още по-затворена. Виждах я как стои до прозореца и гледа как другите деца играят долу. Понякога си мислех да я поканя да играем заедно, но не посмях. Страхувах се, че другите ще се подиграват и на мен.

Една вечер чух майка ми да плаче в кухнята. Отидох при нея и я прегърнах.

– Не мога да помогна на всички – прошепна тя. – А понякога дори тези, на които помагам, не искат помощта ми.

Тогава разбрах колко тежко е да носиш чуждата болка.

Годините минаваха. Мария завърши училище и замина някъде – казваха, че работи в чужбина. Майка ѝ остана сама и все по-рядко излизаше от апартамента си. Аз пораснах, завърших университет в София и започнах работа като журналист. Понякога се връщах у дома и виждах майка ми да гледа през прозореца към апартамента на Мария – празен и тих.

Един ден получих писмо от Мария. Пишеше:

„Иване, благодаря ти за всичко, което майка ти направи за мен. Знам, че ти също си знаел. Понякога тишината боли повече от глада.“

Четох писмото отново и отново. Спомних си всички онези моменти на мълчание – моето, на баща ми, на съседите… Всички ние бяхме част от тази тишина.

Днес често се питам: Ако бях говорил? Ако бях поканил Мария да играем? Ако бях казал на учителката? Можеше ли нещо да се промени?

Може би най-голямата бедност не е липсата на хляб, а липсата на смелост да кажеш истината.

А вие? Колко пъти сте премълчали чуждата болка? Колко пъти сте затворили очи пред глада или самотата на някого?