Невидимата снаха: Историята на една бременна жена в българско семейство

— Мария, пак ли не си измила чиниите? — гласът на свекърва ми, леля Станка, се разнесе из кухнята като гръм. Беше едва седем сутринта, а аз вече се чувствах изтощена. Стомахът ми се свиваше от гадене, но нямах право да се оплаквам. Не и тук.

Погледнах към прозореца — навън се стелеше мъгла над двора, а петелът на съседите кукуригаше настойчиво. Съпругът ми Петър още спеше. Той винаги спеше, когато трябваше да ме защити.

— Измих ги, лельо Станке, просто още не съм подредила всичко — опитах се да обясня тихо, но тя вече беше влязла в трапезарията и започна да рови из шкафовете.

— Не ми се оправдавай! В нашата къща всичко трябва да е под конец! Като си бременна, не значи, че си болна! — изсъска тя и тресна вратичката на шкафа.

Стиснах зъби. Откакто заживяхме тук, след сватбата миналата есен, всеки ден беше битка. Свекърва ми не пропускаше случай да ми напомни, че съм „гостенка“ в този дом. Свекърът ми — бай Иван — рядко говореше с мен, освен когато му трябваше кафе или ракия. Петър работеше в града и се прибираше късно. А аз… Аз бях невидимата снаха.

Понякога си мислех за майка ми в Пазарджик — как ме прегръщаше като малка, как ми готвеше любимата мусака. Тук никой не ме питаше как съм. Дори когато разбрахме, че съм бременна, леля Станка само каза:

— Е, дано поне момче да е.

Сълзите ми напираха често, но ги преглъщах. Не исках да давам повод за още упреци.

Една вечер, докато миех пода в коридора с тежък корем и болки в кръста, Петър се прибра уморен и раздразнен.

— Защо пак мирише на манджа? Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо различно? — изръмжа той.

— Готвих боб, както поиска майка ти… — прошепнах.

— Все едно! — махна с ръка и се затвори в стаята ни.

Понякога си мислех дали не сгреших, че приех да живея тук. Мечтаех за малко апартаментче в града, за тишина и спокойствие. Но Петър настояваше: „Тук ще ни е по-лесно. Майка ще помага с детето.“

Само че помощта й беше като окови — всеки ден нови задачи: „Изчисти двора!“, „Изпери пердетата!“, „Сготви за всички!“ Дори когато започнах да кървя леко в петия месец, леля Станка само каза:

— Не се лигави! На моето време жените са работили до последно!

Страхът ме парализираше. Ами ако нещо стане с бебето? Но кой щеше да ме чуе? Петър беше безразличен:

— Майка знае най-добре. Не се притеснявай излишно.

Една сутрин се събудих от силни болки. Опитах се да стана от леглото, но всичко пред очите ми потъмня. Извиках Петър:

— Моля те, заведи ме на лекар! Не се чувствам добре!

Той въздъхна тежко:

— Сигурно си преуморена. Ще мине.

Но болката не минаваше. През деня леля Станка ме накара да мета стълбите и да изпера дрехите на ръка. Когато най-сетне паднах на пода от изтощение, тя само поклати глава:

— Млада си още, ще издържиш!

Вечерта Петър ме заведе в болницата в Пловдив. Лекарката ме погледна строго:

— Защо сте чакали толкова? Имате нужда от почивка! Бременността ви е рискова!

Петър замълча гузно. На връщане към селото не каза нищо. Аз гледах през прозореца и сълзите ми капеха по бузите.

На следващия ден леля Станка беше още по-ядосана:

— Какво ще кажат хората? Че снаха ми е мързелива! Всички жени тук работят до последно!

Не издържах повече. Вечерта събрах малко дрехи в една чанта и звъннах на майка ми:

— Мамо… Може ли да дойда при теб? Не мога повече тук…

Гласът й беше топъл и разтревожен:

— Ела веднага, Марийке! Ще се оправим някак!

Петър не опита да ме спре. Само каза:

— Ако си тръгнеш сега, не се връщай повече!

Тръгнах си през нощта с такси. Пътят до Пазарджик ми се стори безкраен. Когато майка ме прегърна на прага, избухнах в плач.

Сега вече съм в осмия месец и живея при нея. Тук е тихо и спокойно. Понякога Петър ми звъни — пита дали ще се върна. Не знам какво да му кажа.

Питам се: Колко жени като мен живеят така — невидими, самотни и пренебрегнати? Докога ще търпим? Може ли една майка да бъде щастлива там, където никой не я вижда като човек?