„Тук няма място за теб, мамо“ – История за любовта, разочарованието и търсенето на собственото място

– Мамо, не може да останеш тук. Просто… няма място за теб. – Павел не ме погледна в очите, докато изричаше тези думи. Стоях на прага на апартамента му в Люлин, с две чанти в ръце и сърце, което се свиваше от болка.

В този момент времето спря. Чувах само собствения си дъх и тиктакането на часовника в коридора. Не можех да повярвам, че това е моят син – момчето, за което се отказах от всичко. Момчето, което държах за ръка, когато имаше температура, което носех на гръб до училище през зимата, когато автобусите не вървяха. Момчето, което беше моят свят.

– Павле… – прошепнах. – Само за няколко седмици. Докато си намеря квартира. Знаеш, че след развода с баща ти останах без нищо.

Той въздъхна тежко и се обърна към жена си – Мария. Тя стоеше с кръстосани ръце и поглед пълен с досада.

– Казах ти, Павле! Не мога да живея с майка ти под един покрив! Имаме две деца, нямаме място! – гласът ѝ беше остър като нож.

Павел се почеса по тила и каза тихо:

– Мамо, Мария е права. Просто… не можем. Ще ти помогна да намериш нещо.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ги видят. Не исках да бъда жалка.

– Добре – казах. – Ще се оправя сама.

Обърнах се и тръгнах по стълбите надолу. Всяка стъпка беше като удар в гърдите. Навън валеше ситен дъжд. Седнах на една пейка пред блока и се загледах в мокрия асфалт. Как стигнах дотук? Къде сбърках?

Върнах се мислено назад – към малкия ни апартамент в Перник, където Павел растеше без баща си, защото той замина за Германия и повече не се върна. Работех на две места – чистачка в училището и продавачка в кварталната бакалия. Всичко беше за Павел – нови обувки, уроци по английски, лагери през лятото. Никога не съм си купувала нова рокля или обувки – все неговите нужди бяха по-важни.

Когато завърши университета в София, бях най-гордата майка на света. Помогнах му да си намери първата работа, после му дадох последните си спестявания за капаро на апартамента в Люлин. Когато се ожени за Мария, направих всичко възможно да я приема като дъщеря. Но тя винаги ме гледаше с подозрение, сякаш съм натрапница в собствения си живот.

След развода с баща му останах сама в Перник. Апартаментът беше на негово име и той ме изгони без капка съжаление. Опитах да се справя сама – намерих работа като санитарка в болницата, но заплатата не стигаше дори за сметките. Затова реших да потърся помощ от Павел – моето дете, моят смисъл.

Сега седях на тази пейка в София и усещах как светът ми се разпада. Телефонът ми звънна – беше приятелката ми Даниела от Перник.

– Как си, Цвети? Намери ли квартира?

– Не… Павел не може да ме приеме у тях.

– Ох, мила… Знаеш ли какво? Ела при мен за няколко дни. Ще измислим нещо.

– Благодаря ти, Дани…

В този момент осъзнах колко малко хора ми останаха. Всички години на жертви и лишения бяха изчезнали като дим. Синът ми имаше свой живот, свои приоритети. Аз бях просто неудобство.

Вечерта легнах на дивана у Даниела и не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите на Мария: „Не мога да живея с майка ти под един покрив!“ Какво толкова страшно има в една самотна жена на 56? Защо станах товар?

На следващия ден тръгнах по агенции за недвижими имоти. Навсякъде искат гаранции, депозит, препоръки… А аз имах само една малка заплата и две чанти дрехи. Вечерта Павел ми звънна:

– Мамо… Намерих една гарсониера в Надежда. Не е много хубава, но е евтина.

– Благодаря ти, Павле – казах студено.

– Моля те, не се сърди… Просто Мария…

– Знам – прекъснах го. – Гледай си семейството.

Затворих телефона и избухнах в плач. За първи път в живота си се почувствах напълно сама.

Минаха седмици. Настаних се в гарсониерата – влажна, с мухъл по стените и стари мебели от соц-а. Всяка вечер гледах снимките на Павел като дете и се питах: „Това ли заслужих?“

Даниела ме посещаваше често и ми носеше домашна баница или буркан лютеница от село.

– Цвети, трябва да мислиш за себе си! Цял живот си живяла за другите!

– Не мога… Не знам как…

Една вечер Павел дойде сам при мен.

– Мамо… Извинявай… Знам, че те нараних…

Погледнах го дълго.

– Павле… Аз те обичам повече от всичко. Но вече трябва да мисля за себе си. Ти имаш свой живот – аз ще намеря своя път.

Той кимна и очите му се насълзиха.

Сега всяка сутрин ставам рано, правя кафе и излизам на балкона на малката гарсониера. Гледам към панелките и си мисля: „Колко майки като мен има тук? Колко от нас са дали всичко за децата си и са останали сами?“

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли пак да жертвам себе си? Или щях да избера себе си поне веднъж?

Кажете ми – къде сбърках? Има ли място за нас – майките – когато вече не сме нужни?