Когато букетът не е от него: Историята на една забравена любов

— Кой изпраща цветя в сряда вечер? — промърморих си, докато отключвах вратата, а тежестта на работния ден още натискаше раменете ми. В този момент звънецът иззвъня остро, сякаш искаше да ме събуди от унеса. Отворих и срещу мен стоеше куриер — младо момче с униформа, държащо огромен букет, толкова тежък, че ръцете му леко трепереха.

— Госпожа Николова? — попита той, а аз кимнах, все още объркана.

— За вас е. Моля, подпишете тук.

Взех букета — фрезии и чаени рози, любимите ми. Толкова свежи, че по пода капеха капки вода. Сърцето ми прескочи — Петър! Помислих си: „Петър е запомнил.“ Усмивка пробяга по устните ми, но когато разгърнах картичката, усмивката застина. Нямаше подпис. Само едно изречение: „За да не забравиш коя си.“

Стоях в коридора, с букета в ръце, а мислите ми се блъскаха като вълни в скалите на съмнението. Петър никога не беше особено романтичен. Последният път, когато ми подари цветя, беше преди три години — на рождения ми ден, след като му напомних два пъти. Но този букет… този букет беше избран с внимание. Сякаш някой познаваше всяка моя слабост.

— Петре! — извиках, когато той се прибра по-късно същата вечер. — Получих цветя.

Той хвърли поглед към масата и сви рамене.

— Ами хубаво. От кого?

— Не знам. Няма подпис.

Петър се намръщи.

— Може би от някоя приятелка? Или от колегите?

— Не. Никой не би избрал точно тези цветя. Само ти знаеш…

Той се засмя сухо.

— Явно не само аз.

Тишината между нас натежа като олово. В този момент осъзнах колко далечни сме станали. Животът ни беше станал рутина — работа, сметки, вечеря пред телевизора. Любовта ни се беше превърнала в навик, а разговорите — в размяна на информация.

Седнах на дивана и започнах да си мисля за миналото. За времето, когато Петър ме гледаше така, сякаш съм единствената жена на света. За първите ни разходки по Витошка, за дългите нощи в малката ни квартира в Студентски град. Кога всичко това се изпари?

Телефонът ми изписука — съобщение от непознат номер: „Беше време да си спомниш какво заслужаваш.“

Сърцето ми се сви от страх и любопитство едновременно. Кой беше този човек? И защо сега?

На следващия ден на работа не можех да се съсредоточа. Колежката ми Мария забеляза разсеяността ми.

— Добре ли си? Изглеждаш напрегната.

— Получих цветя от непознат — признах си тихо.

Тя се усмихна загадъчно.

— Може би някой таен обожател?

— На моята възраст? И с брачна халка?

— Не подценявай живота — намигна тя.

Вечерта не издържах и написах на номера: „Кой си?“ Отговорът дойде почти веднага: „Някой, който не е забравил коя беше.“

Започнах да се връщам назад във времето — към студентските години, към първата ми любов преди Петър. Беше Георги — момчето с китарата, което пишеше стихове за мен и ме караше да се чувствам жива. Разделихме се поради глупави недоразумения и различни мечти. Но никога не го забравих напълно.

В следващите дни съобщенията продължиха — кратки, но пълни със спомени: „Помниш ли онази вечер на Копитото?“, „Все още пазя снимката ни от морето.“

Петър започна да усеща промяната у мен.

— Какво става с теб? — попита една вечер, докато миех чиниите.

— Просто съм уморена — излъгах.

Но той не повярва.

— Не е само това. Дистанцирала си се. Ако има нещо… кажи ми.

Погледнах го — мъжът, с когото споделих живота си толкова години, но който вече не ме познаваше.

— Петре… Кога за последно ме попита как се чувствам? Кога за последно ме прегърна просто ей така?

Той замълча дълго.

— Може би и аз съм забравил коя си била някога…

Сълзите напълниха очите ми. Не знаех какво да правя — дали да потърся миналото или да се опитам да съживя настоящето?

В една дъждовна събота реших да се срещна с Георги. Седнахме в малко кафене до НДК. Той беше остарял, но очите му още светеха по същия начин.

— Защо сега? — попитах го.

— Защото видях снимката ти във Фейсбук и си спомних каква беше — свободна, щастлива… И реших да ти напомня.

Говорихме дълго за миналото и за това как животът ни е променил. Тръгнах си объркана, но и благодарна — някой все още помнеше коя бях.

Вечерта казах на Петър всичко. За цветята, за съобщенията, за срещата с Георги.

Той ме изслуша мълчаливо и после каза:

— Ако искаш да си тръгнеш — тръгни. Но ако останеш… нека опитаме отново да се намерим един друг.

Стоях дълго пред прозореца онази нощ и гледах светлините на София. Можех ли да простя забравата? Можех ли да бъда пак себе си тук и сега?

Сега питам вас: Колко често забравяме кои сме били заради рутината? И заслужава ли си да търсим себе си в миналото или трябва да градим ново бъдеще с човека до нас?