Сълзи за Милена: Когато любовта към детето се превърне в бреме

– Мамо, пак ми трябват пари. – Гласът на Милена трепери, но вече не от срам, а от раздразнение. Чувствам как сърцето ми се свива, докато стискам телефона с потни длани. Навън вали, а аз стоя до прозореца в панелката ни в Люлин и гледам как капките се стичат по стъклото. Всяка капка е като сълза, която не смея да пусна.

– Колко този път? – питам тихо, опитвайки се да не прозвучи като упрек. Знам, че ако я притисна, ще затвори и няма да чуя гласа ѝ с дни.

– Само двеста лева, мамо. Наемът ми закъснява, а шефът пак не ми плати навреме. – Гласът ѝ става по-мек, почти детски. Спомням си как като малка идваше при мен с ожулени колене и ме молеше да я прегърна. Сега ме моли за пари.

– Добре, ще ти ги преведа до вечерта – казвам и усещам как гърлото ми се стяга. Затварям телефона и се отпускам на стола. В кухнята мирише на вчерашна леща, а по масата са разхвърляни сметки – ток, вода, парно. Пенсията ми стига едва-едва, но за Милена винаги намирам начин.

Понякога се чудя кога всичко се обърка. Кога моята усмихната дъщеря се превърна в жена, която ме търси само когато има нужда от нещо. Кога започнах да се страхувам от нейното име на дисплея.

Съседката ми Галя чука на вратата. Тя знае всичко – вижда ме как всеки месец тичам до банкомата и после се прибирам с празен портфейл.

– Пак ли Милена? – пита тя и ми подава чаша чай.

– Пак – кимвам и отпивам бавно. – Не знам какво да правя вече, Гале. Ако не ѝ дам, ще гладува. Ако ѝ дам, пак ще поиска.

– Трябва да я оставиш сама да се оправя – казва тя строго. – Иначе никога няма да порасне.

Но как да оставя детето си? Дори когато е на 28 години и живее под наем с приятеля си в Студентски град. Дори когато работи на две места и пак не ѝ стигат парите. Дори когато усещам, че любовта ми я задушава вместо да ѝ помага.

Вечерта Милена ми пише съобщение: „Мерси, мамо! Обичам те.“ Сърцето ми се разтапя за миг, но после пак натежава. Обич ли е това? Или просто навик?

На следващия ден отивам до пазара за малко плодове. Срещам леля Мария от входа.

– Как е Миленка? Още ли учи?

– Не, работи вече – отвръщам уклончиво.

– Ех, младите днес… Всичко им е трудно – въздъхва тя.

Трудно им е, мисля си аз. Но защо трябва аз да нося този товар? Защо всяка майка в България се чувства виновна, ако не даде последното си левче на детето си?

Вечерта Милена идва на гости. Влиза с бързи крачки, хвърля чантата си на дивана и започва да разказва как шефът ѝ пак я е излъгал с парите.

– Мамо, ти не разбираш! Всички са мошеници! Как да оцелея тук? – очите ѝ са пълни със сълзи.

– Може би трябва да потърсиш друга работа, мило – опитвам се да бъда разумна.

– Лесно ти е да говориш! Ти поне имаш пенсия! Аз какво имам? Само теб!

Тези думи ме пронизват като нож. Само мен има… А аз вече не знам дали това е благословия или проклятие.

След като си тръгва, оставам сама в тъмната стая. Телевизорът бръмчи тихо, но аз не чувам нищо. Мисля за всички майки като мен – самотни жени с възрастни деца, които все още чакат помощ от тях вместо обратното.

Понякога си представям как Милена ще дойде един ден и ще каже: „Мамо, справих се! Сега аз ще ти помогна.“ Но този ден все не идва.

На следващата сутрин телефонът пак звъни. Този път не вдигам веднага. Оставям го да звъни дълго. Сълзите ми текат по бузите и се смесват със сутрешното кафе.

Може би Галя е права. Може би трябва да спра да давам. Но как се спира любовта към детето?

Пиша това писмо с надеждата някой да ме разбере:

„Мила Милена,
Обичам те повече от всичко на света. Но вече не мога да бъда твоя банка. Искам да бъда твоя майка – тази, която те учи да летиш, а не тази, която ти връзва крилете със златни окови.“

Не знам дали ще имам сили да ѝ го дам някога.

Кажете ми, скъпи читатели: Къде свършва майчината обич и започва самоунищожението? Възможно ли е да обичаш толкова силно, че да изгубиш себе си и детето си едновременно?