Сълзи по телефона: Историята на една майка между Италия и България

„Мамо, татко иска да се сбогува с теб.“ Гласът на сина ми трепереше по телефона, а аз стоях в малката стая в Бергамо, стиснала слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. В този миг времето спря. Всичко, което бях преживяла през последните шестнайсет години, се завърна като лавина – самотата, безсънните нощи, празните празници, когато вместо да прегърна детето си, гледах снимките му на екрана.

Когато заминах за Италия, бях на 25. Бракът ни с Петър беше млад – оженихме се веднага след като завърших медицинския колеж във Варна. Родителите ми настояваха да продължа образованието си, но аз бях влюбена до уши. Петър беше чаровен, обещаваше ми светло бъдеще. Оженихме се на бърза ръка, а след година се роди синът ни – Даниел.

Животът ни не беше лесен. Петър работеше като шофьор на камион, а аз започнах като медицинска сестра в местната болница. Парите никога не стигаха. Свекърва ми – леля Мария – беше тази, която първа заговори за чужбина. „Виж ги другите жени от селото – всички пращат пари от Италия или Испания. Ти си млада, ще се справиш!“, настояваше тя. С Петър се карахме често – той не искаше да заминавам, но накрая нуждата надделя.

Първите месеци в Италия бяха ад. Работех като болногледачка при възрастна двойка. Не знаех езика, плачех всяка вечер. Даниел беше на пет и всеки път, когато го чувах по телефона, сърцето ми се късаше. „Мамо, кога ще се върнеш?“ – питаше ме той. „Скоро, мило мое“, лъжех го аз.

С времето свикнах. Научих италиански, смених няколко семейства, започнах да пращам пари вкъщи. Петър обещаваше, че ще ги използва разумно – за Даниел, за ремонта на къщата. Но с годините разговорите ни станаха все по-редки и студени.

Веднъж през зимата се прибрах неочаквано. Беше Коледа и исках да изненадам всички. Когато влязох вкъщи, заварих Петър с непозната жена в кухнята. „Това е само приятелка“, излъга той, но аз видях погледа й – не беше приятелка. Свекърва ми се опита да замаже положението: „Не си въобразявай глупости! Ти си тази, която избра да ни остави!“

След онази Коледа вече нищо не беше същото. Петър стана още по-отдалечен. Даниел растеше без мен – първият му учебен ден го гледах през видеоразговор. Плачех цяла нощ след това.

Годините минаваха. Веднъж една съседка ми писа във Фейсбук: „Виждам Петър често с една жена от града.“ Питах го директно по телефона:
– Петре, вярно ли е?
– Не слушай хората! Само ти си ми важна!
Но вече не вярвах.

Даниел порасна бързо. Започна да ми споделя все по-малко неща. Веднъж ми каза:
– Мамо, татко често е навън вечер…
– С кого е?
– Не знам…

В един момент спрях да питам. Примирих се. Работех като луда – изпращах пари за всичко: уроци по английски за Даниел, нов компютър, дори за колата на Петър.

Преди две години разбрах истината от самия Даниел:
– Мамо… татко има друга жена отдавна. Даже живее при нас понякога.
Тогава светът ми рухна окончателно. Изплаках всичко в онази малка стая в Бергамо.

Петър поиска развод по телефона:
– Не мога повече така… Всеки има право на щастие.
– А аз? – попитах го през сълзи.
– Ти си силна… Ще се справиш.

След развода останах сама – без семейство, без дом в България. Даниел избра да остане при баща си – бил свикнал вече с новата жена.

Сега работя в старчески дом край Милано. Всяка вечер гледам снимките на Даниел и се чудя дали някога ще ми прости, че го оставих заради парите… или може би заради страха си да не съм бедна цял живот.

Понякога си мисля: струваше ли си всичко това? Ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друго? Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място?