Между два дома: Писмото на изгубената дъщеря

– Как можа, мамо? – думите ми излетяха като куршум, докато стоях в тясната кухня, а ръцете ми трепереха над чашата с чай. Майка ми, Мария, не ме погледна. Само въздъхна тежко и продължи да бърка супата, сякаш нищо не се беше случило.

– Не е толкова просто, Яна – каза тя тихо, без да вдига глава. – Не разбираш всичко.

– Какво има да разбирам? – гласът ми се пречупи. – Грижа се за теб от години. Оставих работата си в София, върнах се в Пловдив, за да ти помагам. А ти… ти даваш всичко на леля Галя? На жената, която не те е потърсила от години?

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник и миризмата на копър във въздуха. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а в главата ми ехтяха думи, които не можех да изрека.

Откакто татко почина преди три години, домът ни се сви до две жени – майка и дъщеря, останали сами срещу света. Аз се върнах от столицата, зарязах мечтите си за кариера и започнах да работя на половин работен ден в кварталната книжарница. Вечерите прекарвах до леглото на майка ми, която все по-често боледуваше. Приятелите ми се отдръпнаха един по един – кой ще търпи жена на трийсет и пет, която живее с майка си и няма време за срещи?

А сега… сега разбрах, че майка ми е подписала документите за отказ от наследство в полза на леля Галя. Апартаментът, вилата в Родопите – всичко щеше да отиде при жената, която ни беше забравила още когато бях дете.

– Галя има нужда – прошепна майка ми. – Синът ѝ е без работа, мъжът ѝ пие… Не мога да ги оставя така.

– А мен можеш ли? – очите ми се напълниха със сълзи. – Аз не съм ли твоя дъщеря? Не заслужавам ли поне малко сигурност?

Майка ми се обърна към мен. Лицето ѝ беше уморено, очите ѝ – влажни.

– Яна… ти си силна. Ти ще се оправиш. Галя… тя винаги е била по-слаба.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Силна? Да, може би съм силна. Но и аз имам нужда от дом, от признание, от усещането, че не съм просто прислужница в собствения си живот.

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Спомних си детството – как с Галя се караха за всяка дреболия, как майка ми винаги се опитваше да угоди на всички, а аз оставах на заден план. Винаги бях „разумното дете“, което не създава проблеми.

Телефонът звънна. Беше леля Галя.

– Яничке, мамо добре ли е? – гласът ѝ звучеше фалшиво загрижен.

– Добре е – отвърнах сухо.

– Знам, че си ядосана… Но майка ти сама реши така. Не я вини.

– Не те виня теб – излъгах. – Просто… не разбирам.

– Ще видиш, всичко ще се нареди – каза тя и затвори.

Вечерта легнах до майка ми. Тя спеше неспокойно, а аз гледах тавана и мислех за бъдещето си. Какво щях да правя без дом? Къде щях да отида? Кой щеше да ме приеме?

На следващия ден отидох при нотариуса. Исках да разбера дали има начин да оспоря решението. Той ме погледна със съжаление.

– Ако майка ви е подписала доброволно… трудно ще промените нещо. Може би трябва да поговорите с нея още веднъж.

Върнах се у дома със свито сърце. Майка ми седеше на балкона и гледаше към градинката пред блока.

– Мамо… – започнах тихо. – Моля те, обясни ми защо го направи.

Тя ме хвана за ръката.

– Яна, аз съм стара вече. Не знам колко ми остава. Не искам да ви разделям с Галя завинаги. Мислех, че ако ѝ помогна сега, ще се сближите пак… Ще бъдете семейство.

– Но на каква цена? – попитах през сълзи.

Тя замълча.

Дните минаваха бавно. Леля Галя започна все по-често да идва у нас – носеше торти, говореше високо и се опитваше да се държи като домакиня. Аз се чувствах като гост в собствения си дом.

Една вечер не издържах.

– Галя, защо го правиш? Защо прие всичко това?

Тя ме погледна с уморени очи.

– Яна… аз не съм искала нищо от това. Но мъжът ми… той ме притисна. Ако не беше майка ти… нямаше къде да отидем.

– А аз? Къде ще отида аз?

Тя замълча.

В този момент разбрах колко крехки са връзките между хората. Колко лесно можеш да загубиш всичко – дом, сигурност, доверие – само защото някой друг има по-голяма нужда или по-силно желание.

Сега пиша това писмо с надеждата някой да ме разбере. Чувствам се изгубена между два дома – този на майка ми и този на леля ми, които вече не са мои. Какво бихте направили на мое място? Простихте ли някога такова предателство? Или просто продължавате напред с празни ръце и пълно сърце?