Всеки ден готвя отново, защото Иван отказва остатъци: Кога ще бъда чута?
— Пак ли ще ядеш вчерашното? — гласът на Иван проряза тишината в кухнята, докато държеше чинията с мусака, която бях стоплила. Очите му се присвиха, сякаш съм го обидила с най-голямото възможно прегрешение.
— Иванее, мусаката е от снощи, но е вкусна. Не мога всеки ден да готвя ново ядене — опитах се да звуча спокойно, но в гласа ми прозвуча умората от безкрайните ни спорове.
Той остави чинията на плота и излезе от кухнята, без да каже нищо. Чух как вратата на хола се затваря по-силно от обикновено. Седнах на стола и се загледах в ръцете си — напукани от миене на съдове и белене на картофи. Пръстите ми трепереха от напрежение.
Казвам се Мария. На 38 години съм и от десет години съм омъжена за Иван. Имаме две деца — Даниела и Петър. Живеем в панелен апартамент в Люлин, където всяка стая е пълна с шум, смях и… понякога с мълчание, което тежи повече от всяка караница.
Преди години мечтаех за голямо семейство, уютен дом и топли вечери около масата. Но никога не съм си представяла, че ще се превърна в робиня на собствената си кухня. Всеки ден ставам в шест, за да приготвя топла закуска — мекици, баница или просто пържени филийки. След работа тичам към магазина, после към печката. Вечеряме към осем, а след това мия чинии до девет. После приготвям закуска за следващия ден. И така — ден след ден.
Иван никога не е ял остатъци. Майка му винаги му е готвила прясно — така казва той. „Не мога да ям вчерашна храна, Мария! Не е същото!“, повтаря ми всеки път, когато се опитам да му поднеса нещо от предния ден. Децата понякога се смеят: „Тате е като цар!“, а аз се усмихвам насила.
Веднъж опитах да поговоря с него сериозно:
— Иванее, не мога повече така. Уморена съм. Работя цял ден, после готвя… Не може ли поне веднъж да изядеш нещо от вчера?
Той ме погледна студено:
— Ако не ти харесва, не готви. Аз ще си купувам храна отвън.
Тези думи ме удариха като шамар. Не защото не мога да спра да готвя — а защото разбрах колко малко значи за него моят труд.
Майка ми казваше: „Мъжът трябва да бъде уважаван.“ Но кога някой ще уважава мен? Кога някой ще попита как се чувствам аз?
Веднъж дъщеря ми Даниела ме попита:
— Мамо, защо винаги си тъжна вечер?
Не знаех какво да ѝ кажа. Как да ѝ обясня, че понякога се чувствам невидима? Че съм уморена до болка, но никой не забелязва?
Сестра ми Галя ми каза:
— Мария, трябва да говориш с него! Не може така! Ти си човек, не слугиня!
Опитах пак. Един петък вечер седнах до Иван на дивана:
— Моля те, разбери ме. Не искам да се караме. Просто искам малко помощ или поне разбиране.
Той въздъхна:
— Добре де, ще опитам… Но ти знаеш колко държа на храната.
На следващия ден пак беше същото. Той подуши супата от вчера и я остави недокосната.
Започнах да се питам — дали всичко това си струва? Дали любовта ни не е останала някъде между тенджерите и тиганите?
Една вечер реших да не готвя нищо ново. Просто сложих на масата остатъците от предния ден и седнах до децата.
Иван дойде, погледна масата и каза:
— Това ли ще ядем?
— Да — казах твърдо. — Това има.
Децата започнаха да ядат мълчаливо. Иван стана и излезе без дума.
Тази нощ плаках дълго. Чувствах се виновна и свободна едновременно. На следващия ден Иван донесе кутия с кебапчета от магазина и яде сам в кухнята.
Минаха дни така — аз готвех по-малко, той ядеше навън или купуваше готова храна. В един момент започнах да усещам лекота — имах повече време за себе си и децата. Започнахме да излизаме в парка след вечеря или просто да гледаме филми заедно.
Иван беше мълчалив, но не каза нищо повече за храната. Един ден ме попита:
— Защо вече не готвиш както преди?
Погледнах го право в очите:
— Защото вече не мога сама. Ако искаш топла храна всеки ден — помогни ми или приеми остатъците.
Той замълча дълго. После каза:
— Ще помисля.
Не знам как ще продължи всичко това. Но знам едно — заслужавам уважение и почивка. Заслужавам някой да ме попита: „Как си?“
Понякога се чудя — колко жени като мен има още? Колко от нас са забравили какво искат самите те? А вие — бихте ли търпели такова отношение?