Раздялата между София и Пловдив: Моят живот на кръстопът

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това, Мария! – гласът на майка ми трепереше от гняв, докато стояхме в малката кухня на апартамента ни в София. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. – Как можеш да оставиш всичко тук и да тръгнеш с него в Пловдив? Какво ще стане с нас?

Стиснах чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не се счупи. В главата ми ехтеше гласът на Иван – съпругът ми, който от месеци настояваше да се преместим в Пловдив заради новата му работа. „Там ще започнем начисто, Мария. Ще имаме дом, спокойствие, ще сме само двамата.“

Но как да оставя родителите си? Баща ми беше болен, майка ми – сама с него. Аз бях единственото им дете. А те – единственото, което познавах като дом.

– Мамо, не е толкова просто – прошепнах. – Иван има шанс за нещо по-добро. А и аз… може би ще намеря работа там.

– Работа? – изсмя се тя горчиво. – Ти имаш работа тук! Имаш нас! Какво повече ти трябва?

В този момент вратата се отвори и баща ми влезе бавно, подпирайки се на бастуна си. Погледна ме с онези тъжни очи, които винаги ме караха да се чувствам виновна.

– Марийче, ако трябва да тръгнеш, тръгвай – каза тихо. – Не искам да си нещастна заради нас.

Сълзите напираха в очите ми. Не исках да избирам. Не исках да бъда разкъсвана между двама души, които обичам повече от всичко.

Същата вечер Иван ме чакаше пред блока. Дъждът не беше спрял, а той стоеше под лампата с чадър в ръка.

– Говори ли с тях? – попита ме тихо.

– Говорих – отвърнах и гласът ми трепереше. – Не знам какво да правя, Иване. Чувствам се като предателка.

Той ме прегърна силно.

– Знам, че ти е трудно. Но и аз съм ти семейство вече. Не можем цял живот да живеем между два свята.

В този момент осъзнах колко е прав. Но и колко е невъзможно да угодя на всички.

Дните минаваха в напрежение. Майка ми не ми говореше с дни. Баща ми се затваряше в стаята си и слушаше стари плочи. Иван ставаше все по-нетърпелив.

Една сутрин, докато приготвях кафе, майка ми влезе в кухнята и затвори вратата след себе си.

– Ако си тръгнеш, повече не се връщай – каза тихо, но твърдо.

Погледнах я невярващо.

– Мамо…

– Чу ме. Не мога да понеса още една раздяла. Първо баща ти се разболя, сега ти… Ако си тръгнеш, значи си избрала него пред нас.

Тези думи ме удариха като шамар. Прекарах целия ден като в мъгла. На работа не можех да се съсредоточа, а вечерта Иван ме чакаше с куфарите до вратата.

– Реших – каза той. – Заминавам утре сутринта. Ако искаш да дойдеш с мен, ще те чакам на гарата в седем.

Цяла нощ не мигнах. Слушах как баща ми кашля в съседната стая, как майка ми тихо плаче на балкона. В главата ми се блъскаха хиляди мисли: дълг към родителите или любов към мъжа? Сигурност или риск? Минало или бъдеще?

На сутринта станах рано и тихо събрах няколко дрехи в чанта. Оставих бележка на масата: „Обичам ви. Простете ми.“

На гарата Иван ме чакаше с надежда в очите. Хванах го за ръка и се качихме във влака за Пловдив.

Първите дни бяха като сън – нов град, нов дом, нови хора. Но нощем плачех тихо под завивките. Майка ми не ми вдигаше телефона. Баща ми изпрати само едно съобщение: „Пази се.“

Минаха месеци. Намерих работа като учителка в едно училище край Марица. Иван работеше до късно и често се прибираше уморен и раздразнен. Започнахме да се караме за дреболии: кой ще измие чиниите, защо не съм се обадила на майка му, защо не съм щастлива.

Една вечер избухнах:

– Не мога повече така! Чувствам се сама! Тук нямам никого!

Иван ме погледна уморено:

– И аз оставих всичко заради теб! Мислиш ли, че ми е лесно?

Мълчахме дълго. После той излезе и не се прибра до сутринта.

В този момент осъзнах колко много съм изгубила – и колко малко съм спечелила.

След година баща ми почина. Майка ми не ми прости до края на живота си. Върнах се в София само за погребението – чужда сред близките си.

Днес живея сама в Пловдив. Иван си тръгна преди две години. Понякога вървя по Главната и гледам щастливи семейства с деца и се питам: струваше ли си всичко това?

Ако можех да върна времето назад… бих ли избрала по различен начин? Или съдбата винаги ни поставя пред избори, които няма как да спечелим?