Майка му ме постави до стената: Може ли една снаха да спечели срещу семейството на мъжа си?

„Деси, не може така! Или ще се съобразиш с нас, или…“ – думите на свекърва ми, Мария, още ехтят в ушите ми. Стоях в кухнята ѝ, с ръце, стиснати до побеляване, докато тя ме гледаше с онзи неумолим поглед, който познавах от първия ден, в който прекрачих прага на дома им като съпруга на сина ѝ.

Беше неделя следобед, а масата беше отрупана с баница, печено пиле и салата – типичен български обяд. Мъжът ми, Ивайло, седеше между нас, вперил поглед в телефона си, сякаш ако не вдигне глава, бурята ще го подмине. Свекърът ми, бай Стефан, мълчеше и само от време на време прехвърляше поглед от жена си към мен.

„Мария, стига вече! Остави момичето да си живее живота!“ – опита се да се намеси той, но тя го сряза с един-единствен поглед.

„Не се меси! Това е въпрос на семейство. Деси трябва да разбере как стоят нещата тук.“

В този момент осъзнах, че съм сама. Че никой няма да ме защити, ако аз самата не го направя. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие – да ме видят слаба.

Всичко започна преди няколко месеца, когато Ивайло и аз решихме да се преместим в София заради работата ми. Получих предложение за мечтаната позиция в една голяма фирма – нещо, за което бях учила и работила години наред. Но Мария не прие новината добре.

„Какво значи ти ще водиш семейството? Мъжът ти трябва да е главата! Той има работа тук, а ти ще го мъкнеш по твои прищевки?“ – така започна всичко.

Ивайло беше колеблив. Обичаше ме, но винаги се страхуваше да противоречи на майка си. „Деси, знаеш я мама… Ако ѝ кажем твърдо, ще се разсърди. А и татко няма да издържи на напрежението.“

Всяка вечер спорехме. Аз настоявах за София, той – за спокойствието на родния град. В един момент започнах да се питам дали изобщо има смисъл да се боря. Дали не е по-лесно просто да се предам и да стана поредната снаха, която живее по чужди правила.

Но не можех. Не и след всичко, което бях постигнала сама.

Върнах се към онзи неделен обяд. Мария настояваше: „Или оставаш тук и мислиш за семейството, или върви си сама в София! Но знай – ако тръгнеш, повече няма да си част от това семейство.“

Погледнах Ивайло. Очите му бяха пълни с вина и страх. „Деси… може би майка ми е права. Може би трябва да помислим още малко.“

В този момент нещо в мен се пречупи.

„Мария,“ казах тихо, но твърдо, „аз съм част от това семейство не защото живея тук или защото се съобразявам с вашите желания. Аз съм тук, защото обичам Ивайло и защото вярвам в нашето бъдеще. Но няма да жертвам себе си само за да ви угодя.“

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ забила нож в гърба.

„Нагла си! На моето време такива като теб ги връщаха при майките им!“

„Може би затова толкова много жени са нещастни днес“, отвърнах аз.

Тишината беше оглушителна. Бай Стефан стана и излезе на терасата. Ивайло мълчеше.

Вечерта си тръгнахме без дума повече. В колата цареше гробна тишина. Когато стигнахме вкъщи, Ивайло каза: „Не знам дали ще мога да избера между теб и майка ми.“

Сълзите най-после потекоха по лицето ми.

Следващите дни бяха ад. Мария звънеше всеки ден – ту плачеше, ту заплашваше. Ивайло ставаше все по-отдалечен. В един момент започнах да се чудя дали изобщо има смисъл да продължавам този брак.

Една вечер седнахме на масата у дома.

„Ивайло,“ казах аз, „ако ти не можеш да ме подкрепиш сега, значи никога няма да го направиш. Аз заминавам за София след седмица. Ако искаш – ела с мен. Ако не – ще продължа сама.“

Той ме гледаше дълго. После само кимна.

Седмица по-късно тръгнах сама към София. Беше най-трудното решение в живота ми. Чувствах се предадена и от любимия човек, и от семейството му. Но знаех едно – ако не защитя себе си сега, никога няма да мога.

Минаха месеци. Ивайло ми звъня няколко пъти – първо ядосан, после тъжен, накрая отчаян. Не дойде при мен. Мария разказвала на всички съседи как съм разбила семейството им.

Но аз… аз най-после започнах да дишам свободно.

Сега често се питам: заслужаваше ли си всичко това? Може ли една жена наистина да спечели срещу семейството на мъжа си? Или цената винаги е твърде висока?

А вие как бихте постъпили? Колко струва собственото ви щастие?