Изгоних леля Мария от дома ни – Дали аз бях виновната?

– Не мога да повярвам, че това е домът ви! – изсъска леля Мария още щом прекрачи прага. Очите ѝ шареха по стените, по стария килим, по снимките на децата ни. – В чужбина хората живеят по друг начин, знаеш ли? Не като тук, в тази… – тя замълча, но погледът ѝ каза всичко.

Стоях до вратата, стиснала ръце зад гърба си. Сърцето ми биеше лудо. Бях подготвила всичко – баница, салата, дори любимата ѝ торта. Мъжът ми, Петър, беше на работа и ми остави задачата да я посрещна сама. „Ще се справиш, тя е добра жена, просто е малко особена“, каза ми сутринта. Но още от първата минута усещах как напрежението се сгъстява като буреносен облак над главата ми.

– Лельо Мария, заповядай, седни. Ще ти сипя кафе – опитах се да овладея гласа си.

Тя се настани тежко на дивана и започна да оглежда всичко с онзи присмехулен поглед, който помня от сватбата ни преди десет години. Тогава също не спести критиките си – роклята ми била прекалено семпла, родителите ми – прекалено обикновени.

– А децата къде са? – попита рязко.
– На училище са още. Ще се върнат след час.
– Е, поне те са оправни. Надявам се да не са като теб – добави тя и се засмя сухо.

Усетих как бузите ми пламват. Преглътнах обидата и се заех с кафето. В кухнята ръцете ми трепереха. Спомних си как Петър винаги ме защитаваше пред роднините си, но сега го нямаше. Бях сама срещу нея.

Върнах се с подноса и сложих чашата пред нея.
– Благодаря – каза тя сухо и веднага добави: – Виждам, че не си научила да правиш кафе като хората. В Италия кафето е изкуство, а това… – поклати глава.

Почувствах как нещо в мен се чупи. Опитах се да сменя темата:
– Как беше животът в чужбина? Сигурно ти липсва България?
– Липсва ми само младостта – отвърна тя. – Там поне хората знаят как да живеят. Тук всички сте затънали в дребнавост и мизерия.

В този момент чух ключа във вратата – децата се прибраха. Те влязоха шумно, хвърлиха раниците и се втурнаха към мен.
– Мамо! Кой е това?
– Това е леля Мария, децата. Поздравете я.

Тя ги изгледа от глава до пети.
– Много са пораснали… Но защо са така облечени? В чужбина децата ходят спретнати, не като тукашните циганета.

Стиснах зъби. Дъщеря ми ме погледна уплашено. Синът ми се скри зад мен.
– Лельо Мария, моля те… – започнах тихо.
– Какво? Истината боли ли? Ако не ви харесва, да сте си гледали децата по-добре! – викна тя и удари чашата по масата така силно, че кафето се разля.

В този момент не издържах повече.
– Моля те да напуснеш дома ни! – гласът ми трепереше, но думите излязоха ясно и силно.

Тя ме изгледа невярващо.
– Какво каза?
– Казах ти да си вървиш! Не позволявам повече да обиждаш мен и децата ми!

Децата стояха мълчаливо до мен. Леля Мария стана бавно, хвана чантата си и ме изгледа с презрение.
– Ще кажа на Петър каква си невъзпитана! Ще съжаляваш!

Изчаках я да излезе и затворих вратата след нея с треперещи ръце. Децата ме прегърнаха. Заплаках тихо.

Когато Петър се прибра вечерта, му разказах всичко. Той замълча дълго, после ме прегърна.
– Трябвало е да го направиш още преди години – каза тихо. – Съжалявам, че те оставих сама с нея.

Но думите на леля Мария още ехтяха в главата ми дни наред. Роднините започнаха да звънят – кой ме подкрепяше, кой ме обвиняваше. Майка ми плака по телефона: „Не трябваше така… Семейството е най-важно.“

А аз нощем лежах будна и се чудех: Дали постъпих правилно? Дали защитих децата си или просто разруших още една семейна връзка? Има ли прошка за такива думи?

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Наистина ли аз съм виновната?