Болката да бъдеш нужен само когато си полезен: Историята на един син в сянката на родителските очаквания

— Не си ли виждаш стаята? Пак е разхвърляна! — гласът на майка ми пронизваше стените на панелката ни в Люлин, сякаш искаше да ме удари през тях. Бях на дванайсет и вече знаех: ако не съм перфектен, няма да ме обичат. — Ще оправя, мамо — прошепнах, но тя вече беше затръшнала вратата.

Така започваше всяка сутрин. Баща ми — строг, мълчалив, с вечно намръщени вежди — очакваше от мен да съм отличник, да не закъснявам, да не задавам въпроси. Майка ми — нервна, вечно недоволна, с поглед, който търси грешки. В нашия дом любовта беше като награда: заслужаваш я само ако си безупречен.

— Петър, пак ли четворка по математика? — баща ми хвърли бележника на масата. — Как ще станеш човек така? Как ще те уважават хората?

Седях срещу него и усещах как се смалявам. Исках да му кажа, че се старая, че се страхувам от провалите си повече от всичко. Но думите заседнаха в гърлото ми. Майка ми само въздъхна и започна да мие чиниите по-шумно.

Всяко мое действие беше под лупа. Ако помогна с пазаруването — „Така трябва!“. Ако изчистя без да ми кажат — „Най-накрая!“. Ако сбъркам — „Защо винаги ти?“.

Веднъж, когато бях на шестнайсет, се прибрах по-късно след училище. Бях останал с приятели да играем баскетбол. Когато отключих вратата, баща ми вече ме чакаше.

— Къде беше? — гласът му беше леден.
— С приятели… играхме баскетбол.
— Приятели? Ти нямаш време за глупости! Уроците ти чакат! Ако не станеш нещо повече от нас, за какво сме те отгледали?

Тогава разбрах: аз не съм техен син, а проект. Средство за сбъдване на техните несбъднати мечти. Те не виждаха мен — Петър, момчето с мечти за рисуване и музика. Виждаха само отражението на собствените си амбиции.

Годините минаваха. Завърших с отличие, въпреки че мразех математиката. Записах инженерство в Техническия университет, защото така искат родителите ми. Мечтата ми да стана художник остана скрита в тетрадките под леглото.

— Петре, гордеем се с теб! — каза майка ми на дипломирането ми. Но в очите ѝ нямаше топлина — само облекчение, че съм изпълнил поредната задача.

Започнах работа във фирма за софтуер. Пари имаше, но радост — не. Всяка вечер се прибирах уморен и празен. Родителите ми звъняха често:

— Кога ще си купиш апартамент? Кога ще се ожениш? Кога ще имаме внуци?

Всяко „Кога?“ беше като камък върху гърдите ми. Не питаха как съм, щастлив ли съм, имам ли нужда от нещо. Само изисквания и срокове.

Една вечер не издържах. Седнах срещу тях на масата в кухнята.

— Мамо, тате… Защо никога не ме питате какво искам аз? Защо винаги трябва да съм някой друг?

Майка ми ме погледна така, сякаш съм я предал.
— Всичко правим за теб! Искаме най-доброто!

— А някой попита ли ме кое е най-доброто за мен?

Баща ми стана и излезе от стаята. Майка ми избърса сълза и прошепна:
— Ние сме ти дали всичко…

Но никога не ми дадоха свобода да бъда себе си.

След този разговор започнах да се отдалечавам от тях. Намерих малко ателие под наем и започнах да рисувам вечер след работа. За първи път усещах дъха на живота — истинския, не този по чужди правила.

Родителите ми не разбираха защо се променям. Обаждаха се все по-рядко. Веднъж майка ми дойде до ателието без предупреждение.

— Петре… това ли е животът ти сега? Бои и платна? Ами бъдещето ти?

Погледнах я и за първи път не се почувствах виновен.
— Мамо, това е моето бъдеще. Може би не е твоето, но е мое.

Тя замълча дълго. После тихо каза:
— Не знам дали някога ще те разбера…

Днес съм на трийсет и две. Имам малка изложба в центъра на София и няколко приятели, които ме приемат такъв, какъвто съм. Родителите ми още трудно приемат избора ми, но вече не живея за тяхното одобрение.

Понякога се питам: Колко деца в България живеят като мен — в сянката на чужди очаквания? Колко още ще трябва да минат през тази болка, за да открият себе си?

А вие… някога усещали ли сте се нужни само когато сте полезни? Какво бихте казали на родителите си днес?