Майка със Счупено Сърце: Изчезването на Надгробния Паметник на Моя Син и Истината, Която Разтърси Селото

– Къде е? – гласът ми се разнесе като писък сред гробищната тишина. Дъждът се стичаше по лицето ми, смесвайки се със сълзите, които не можех да спра. Стоях пред празното място, където до вчера бе надгробният паметник на моя син – единственото, което ми беше останало от него.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, а ръцете ми трепереха. Не можех да повярвам – години наред събирах пари от пенсията си, отказвах си всичко, само за да му направя този паметник. За да има къде да му говоря, да му нося цветя. А сега… Нямаше нищо. Само кал и мокра трева.

– Госпожо Мария, какво става? – приближи се баба Пенка, съседката ми, с чадър в ръка.
– Пенка, паметникът… Изчезна! Някой го е взел! – гласът ми беше пресипнал.
Тя ме погледна с онзи поглед, който хората имат, когато не знаят дали да те съжалят или да избягат от болката ти.

Върнах се у дома като в сън. Вратата хлопна зад мен и сякаш целият свят се срина. Седнах на стола в кухнята и се загледах в снимката на Даниел – моето момче, моят живот. Загина преди пет години в катастрофа на пътя между селото и града. Беше само на двадесет и две. Оттогава всеки ден живея с празнината, която остави след себе си.

Съпругът ми Георги се прибра по-късно същия ден. Беше уморен, както винаги напоследък.
– Какво има? – попита той, без да ме погледне.
– Георги… Паметникът на Даниел го няма. Изчезнал е!
Той замръзна за миг, после сви рамене:
– Сигурно някой е решил да го открадне за камъка. Тук всичко вече се краде.
– Как можеш да говориш така? Това е нашият син!
– Не можем да върнем времето назад, Мария. Остави го.

Но аз не можех да го оставя. Не и този път. На следващия ден тръгнах из селото. Питах всеки – от кмета до най-малките деца. Никой не беше видял нищо. Само едно момче, Иванчо от съседната улица, ми прошепна:
– Леля Мария, снощи видях някакви хора с бус при гробищата…

Сърцето ми се сви още повече. Кой би направил такова нещо? Вечерта не можах да заспя. Георги мълчеше, а между нас зееше пропаст. Отдавна не говорехме за Даниел – болката беше твърде голяма.

На третия ден отидох при кметицата – госпожа Стоянова. Тя ме посрещна с обичайното си хладно достойнство.
– Мария, разбирам те, но нямаме камери в гробищата. Ще подам сигнал в полицията, но знаеш как е…
– Знам – прекъснах я аз. – Всички знаем как е тук: ако не си от „нашите“, никой не ти помага.
Тя ме изгледа остро:
– Не намеквай такива неща!

Излязох от кметството с още по-голяма тежест на душата. По пътя срещнах Галя – най-добрата ми приятелка от детинство.
– Миме, чух какво е станало… Ако искаш, ще дойда с теб да потърсим още утре.
– Благодаря ти, Гале… Само ти ме разбираш.

На следващата сутрин двете тръгнахме към гробищата. Оглеждахме всяко ъгълче, търсихме следи. И тогава Галя забеляза нещо зад оградата – парче от мрамор с издълбано „Д“.
– Това е от паметника! – извика тя.
Коленете ми се подкосиха. Значи някой го е разбил тук наблизо…

Вечерта Георги се прибра по-рано от обикновено. Беше нервен.
– Мария, трябва да поговорим.
Погледнах го подозрително.
– Какво има?
Той замълча дълго, после прошепна:
– Знам кой е взел паметника.
Светът спря за миг.
– Какво?!
– Братовчед ми Петър… Имал нужда от пари. Продал го на някакви хора от града за строителни материали.
Почувствах как кръвта ми замръзва във вените.
– Ти… ти знаеше? И не ми каза?
Той наведе глава:
– Мислех, че ще го върне… Не исках да те тревожа повече.

В този момент всичко вътре в мен се счупи окончателно. Не само че бях загубила сина си, но и доверието в човека до мен. В селото всички се познавахме – как можеше някой от нашите да направи такова нещо?

На следващия ден отидох при Петър. Той ме посрещна гузно:
– Марийке… Прости ми…
– Как можа? Това беше всичко, което имах от Даниел!
Той сведе очи:
– Не знам какво ми стана… Пари ми трябваха за болницата на жената…

Сълзите ми потекоха отново. Болката беше по-силна от всякога – не само заради паметника, а защото разбрах колко отчаяни са хората около мен. Колко лесно е да предадеш някого в името на оцеляването.

Полицията така и не намери паметника. Селото зашушука – едни ме съжаляваха, други ме гледаха с укор, че „пера мръсното пране навън“. Георги и аз почти не си говорехме вече. Само Галя остана до мен.

Минаха месеци. Събрах сили и поръчах нов паметник – този път по-скромен, но с думите: „Любовта никога не умира.“

Сега стоя пред гроба на Даниел и се питам: Какво ни направи тази бедност? Защо позволихме болката да ни раздели вместо да ни сближи? Може ли едно село да оцелее без доверие между хората?

Кажете ми вие: бихте ли простили подобно предателство? Или има рани, които никога не зарастват?