Синът ми поиска да чистя дома му… срещу заплащане! Изповедта на една българска майка

– Мамо, може ли да поговорим? – гласът на Петър прозвуча по телефона някак официално, почти делово. Беше петък вечер, а аз тъкмо бях сложила вечерята на масата. Сърцето ми подскочи – нещо не беше наред.

– Разбира се, сине. Всичко наред ли е? – попитах, опитвайки се да прикрия тревогата си.

– Имам една молба към теб… – започна той, а после замълча. – Знам, че си свободна през деня и… ако имаш възможност, би ли могла да идваш веднъж седмично да почистваш у нас? Ще ти плащам, разбира се.

В този момент времето спря. Чинията с топлата супа застина в ръцете ми. Сякаш някой ме удари в гърдите. Петър, моето дете, искаше да му чистя дома… срещу пари. Не можех да повярвам на ушите си.

– Петре… – едва прошепнах. – Ти сериозно ли?

– Мамо, не искам да те обиждам. Просто… така е по-удобно за всички. Знам, че имаш нужда от допълнителни пари, а аз нямам време да се занимавам с чистене. По-добре ти, отколкото някоя непозната жена.

Гласът му беше спокоен, почти равнодушен. Не усещах никаква топлота или благодарност. Само практичност и студена логика.

– А ти не се ли замисли как ще се почувствам? – попитах тихо, борейки се със сълзите си.

– Мамо, моля те, не го приемай лично. Просто е услуга. Ще ти плащам като на всеки друг човек.

Този разговор ме разкъса отвътре. След като затворих телефона, седнах на масата и се разплаках. Спомних си всички онези години, когато Петър беше малък – как го прегръщах, когато имаше кошмари; как му гладех ризите за първия учебен ден; как стоях будна до късно, докато се прибере от дискотека. Всичко това – и сега той ме вижда като някаква чистачка?

Съпругът ми Георги влезе в кухнята и ме завари разплакана.

– Какво става, Мария? – попита той загрижено.

– Петър… поиска да му чистя апартамента срещу пари – изрекох с пресипнал глас.

Георги замълча за миг, после въздъхна тежко.

– Може би просто иска да ти помогне финансово? Знаеш колко е зает…

– Не е това! – прекъснах го рязко. – Не става дума за парите! Става дума за уважението! За връзката между нас!

След този разговор с Петър не можех да спя цяла нощ. Въртях се в леглото и си задавах въпроси: Къде сбъркахме като родители? Кога се превърнах в човек за услуги? Защо детето ми не вижда в мен майка, а просто работна ръка?

На следващия ден отидох при дъщеря ми Ива. Тя винаги е била по-близка с мен, по-чувствителна.

– Мамо, не се ядосвай толкова – опита се да ме утеши тя. – Мъжете понякога са ужасно непохватни в отношенията си. Може би Петър просто не знае как да ти покаже обичта си.

– Но това не е обич! Това е бизнес! – избухнах аз. – Аз съм му майка!

Ива ме прегърна силно.

– Знам, мамо. Но светът се променя. Хората вече мислят по друг начин… Понякога забравят кое е важното.

Дните минаваха, а болката в мен не намаляваше. Петър ми писа съобщение: „Мамо, помисли ли? Ако не искаш, ще разбера.“

Стоях пред телефона дълго време. Да приема ли? Да откажа ли? Ако приема, ще предам себе си и всичко, което съм вложила в това семейство. Ако откажа – ще изгубя връзката с него завинаги?

Срещнахме се в едно кафене до блока му. Той беше делови, както винаги – с костюм и телефон в ръка.

– Мамо, благодаря ти, че дойде – каза той и ми подаде менюто.

– Петре… защо го правиш? Защо ме поставяш в тази ситуация? – попитах го право в очите.

Той сви рамене.

– Просто така е по-лесно за всички. Не искам да те натоварвам безплатно. Знам колко ти е трудно финансово…

– Но аз не съм ти чужда! Аз съм ти майка! Не можеш ли просто да поискаш помощ? Да дойдеш у дома и да поговорим като хора?

Петър замълча за миг.

– Може би си права… Просто понякога ми е трудно да говоря за чувства…

Погледнах го дълго и видях в очите му умората на един човек, който е забравил какво значи семейство. Станах бавно от масата.

– Петре, ще ти помогна – казах тихо. – Но не за пари. Ще ти помогна, защото си ми син и защото те обичам. Но ако някога пак ме видиш само като работник… тогава вече няма да ме има до теб.

Той кимна мълчаливо. Не знам дали разбра думите ми. Не знам дали някога ще се промени.

Вървях към дома си със свито сърце и си мислех: Кога семейството ни стана толкова студено? Кога забравихме какво значи обич и подкрепа? Кажете ми вие – бихте ли простили на детето си такава обида?