В сянката на обещанията: Цената на моята свобода

– Мирела, пак ли ще се застояваш на терасата? – гласът на Петър проряза тишината в апартамента ни в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а въздухът миришеше на дъжд и цигари. Стоях облегната на парапета, с поглед вперен в сивите блокове отсреща, и се чудех какво още остана от мен.

– Само за малко, Петре. Искам да си подредя мислите – отвърнах тихо, но той вече беше затръшнал вратата към хола.

В този момент усетих как гърлото ми се стяга. От години живеех в този апартамент, обзаведен по негов вкус, с мебели, които никога не харесвах, с картини, които не разбирах. Всичко беше подчинено на неговия ред – дори аз самата. Станах майка на 25, жена на 22, а на 33 вече не знаех коя съм.

Петър беше уважаван счетоводител, човек с име и тежест. Винаги казваше: „Мирела, хората ни гледат. Не можеш да си позволиш да изглеждаш разпиляна.“ Научих се да се усмихвам пред родителите му, да сервирам кафе на гостите му, да не споря за нищо важно. Всяка вечер той проверяваше какво съм сготвила, дали децата са си написали домашните, дали съм изчистила добре праха от секцията.

– Защо си толкова разсеяна напоследък? – попита ме една вечер, докато дъвчеше нервно кюфтето си.

– Просто съм уморена – казах и сведох поглед.

– Уморена? От какво? Аз работя по цял ден! Ти си вкъщи! – гласът му стана остър като нож.

Тогава разбрах – умората ми не беше от домакинството. Беше от това да се преструвам, че всичко е наред. Да живея в постоянен страх от неговото неодобрение. Да не мога да кажа на майка си по телефона, че съм нещастна, защото тя щеше да ми каже: „Търпи, Мирела. Така е във всяко семейство.“

Една вечер дъщеря ми Яна ме попита:

– Мамо, защо винаги плачеш в банята?

Сърцето ми се сви. Не бях осъзнала, че дори децата усещат болката ми. Прегърнах я силно и й прошепнах:

– Понякога възрастните са тъжни, но това не е твоя вина.

Яна ме гледаше с онези големи кафяви очи – копие на моите – и сякаш разбираше повече, отколкото трябваше за своите осем години.

С времето започнах да губя себе си. Приятелките ми се отдръпнаха – Петър не обичаше да излизам без него. Работата ми като учителка по литература остана само спомен – „Жената трябва да си е вкъщи“, казваше той. Дори сестра ми Мария спря да ме кани на семейни събирания: „Не искам пак да слушам как Петър ти забранява всичко.“

Една сутрин, докато приготвях закуска, чух как Петър говори по телефона:

– Не се притеснявай, всичко е под контрол. Мирела няма къде да ходи.

Тези думи ме пронизаха като куршум. Наистина ли бях станала толкова невидима? Толкова безсилна?

Започнах да пиша дневник. Всяка вечер след като всички заспяха, записвах мислите си: „Днес пак не казах какво мисля. Днес пак се престорих.“ Писането беше единственият ми начин да дишам.

Един ден Яна донесе вкъщи рисунка – нарисувала беше птица в клетка.

– Защо е тъжна птицата? – попитах я.

– Защото не може да лети – отвърна тя и ме погледна право в очите.

Тогава разбрах – ако не направя нещо за себе си, ще науча децата си да търпят същото. Ще ги науча да мълчат, когато трябва да крещят.

Събрах смелост и една вечер казах на Петър:

– Искам развод.

Той избухна:

– Ти си луда! Кой ще те вземе с две деца? Как ще живееш без мен?

– Ще се справя – казах тихо, но този път не треперех.

Последваха седмици на заплахи, молби и обвинения. Майка ми плака: „Ще съсипеш децата!“ Сестра ми ме подкрепи: „Време е да мислиш за себе си.“

Най-трудно беше първата нощ сама в новия апартамент под наем в Надежда. Седях на пода между кашоните и плаках от страх и облекчение едновременно. Яна и брат й Сашко спяха до мен – за първи път от години спях спокойно.

Започнах работа като учителка отново. Започнах да излизам с приятелки. Започнах да се смея истински. Не беше лесно – парите не стигаха, хората шушукаха зад гърба ми: „Ето я онази, дето остави мъжа си.“ Но вече не бях птица в клетка.

Днес знам – свободата има цена. Понякога е самота, понякога е страх. Но най-голямата цена е да изгубиш себе си завинаги.

Питам ви: Колко от вас живеят в златни клетки? Колко още ще чакаме някой друг да ни даде разрешение да бъдем щастливи?