Нежеланата истина: Откритието, което разби брака ми

— Не може да бъде… — прошепнах в тъмното, докато екранът на телефона осветяваше лицето ми. Беше три сутринта, а главата ми пулсираше от болка. Станах да изпия вода, но нещо ме накара да се върна в спалнята и да погледна телефона на Мария. Никога не съм го правил преди. Винаги сме си вярвали. Или поне така си мислех.

Докато пръстите ми трепереха, отключих телефона ѝ. Сърцето ми заби лудо, когато видях името „Иван – работа“. Първоначално си помислих, че е нещо служебно. Но после започнах да чета…

„Липсваш ми. Не мога да спра да мисля за онази вечер.“

Почувствах как подът под мен се разтваря. Прочетох още няколко съобщения и вече нямаше съмнение. Мария имаше връзка с колегата си. Всичко, което бяхме градили 12 години – нашият дом в Люлин, двете ни деца, спомените от морето в Созопол – всичко се срина за секунди.

Върнах се в кухнята и седнах на стола, без да усещам тялото си. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Кога започна това? Как не съм разбрал? Къде сбърках?

На сутринта Мария слезе сънена и ме погледна:
— Добро утро… Какво има?

Гледах я дълго, без да мога да кажа нищо. Най-накрая прошепнах:
— Знам всичко.

Тя пребледня. Седна срещу мен и започна да плаче. Не отрече нищо. Само повтаряше:
— Съжалявам, Сашо… Не знам как стана… Бях объркана…

— Объркана? — гласът ми трепереше от гняв и болка. — Две години ли беше объркана?

Децата се събудиха от шума и влязоха в кухнята. Опитах се да се овладея, но вече нищо не можеше да върне доверието ми.

Следващите дни минаха като в мъгла. Мария се опитваше да говори с мен, да обяснява, че това било грешка, че ме обича, че иска да останем семейство заради децата. Но аз не можех да я погледна в очите.

Майка ми веднага разбра, че нещо не е наред. Дойде у нас с домашна баница и ме прегърна:
— Сашко, не позволявай на децата да страдат. Помисли добре…

Но как се прощава такава лъжа? Как се живее с човек, който е разбил всичко?

Вечерите бяха най-тежки. Лежах буден до Мария, която тихо плачеше до мен. Спомнях си първата ни среща в Борисовата градина, първото „Обичам те“, раждането на децата… Всичко изглеждаше като чужд живот.

Един ден Иван дойде пред блока ни. Видях го през прозореца – стоеше неловко и пушеше нервно. Излязох при него.

— Какво искаш? — попитах го студено.

— Извинявай… Не исках да стане така… — каза той и наведе глава.

— Не си ти виновен — отвърнах след дълга пауза. — Но ти разби семейството ми.

Върнах се вкъщи и за първи път усетих гняв към Мария, а не към него.

Започнахме семейна терапия по настояване на Мария. Психоложката – госпожа Димитрова – ни гледаше с разбиране:
— Доверието е като стъкло – веднъж счупено, трудно се лепи… Но ако има любов и желание, може би ще намерите път един към друг.

Опитвахме се – заради децата, заради миналото ни. Но всяка вечер, когато Мария закъснееше от работа или получеше съобщение, усещах как ревността ме задушава.

Една вечер синът ми Петър ме попита:
— Тате, ти обичаш ли още мама?

Не знаех какво да му кажа. Само го прегърнах силно.

Минаха месеци. Опитвахме се да живеем нормално – училище, работа, семейни вечери. Но между нас остана пропаст.

Накрая решихме да се разделим. За децата беше трудно – плачеха, питаха защо мама и тате вече не са заедно. Обяснихме им, че понякога хората правят грешки и трябва да намерят нов път.

Сега живея сам в малък апартамент в Младост. Виждам децата през уикендите. Понякога Мария ми пише – пита как съм, дали някога ще мога да ѝ простя.

Понякога нощем още се будя с болка в гърдите и си мисля: Можеше ли да направя нещо различно? Можеше ли да простя? Или има предателства, които никога не зарастват?

Кажете ми – бихте ли простили на мястото ми? Какво е по-важно – любовта или истината?