Когато свекървата каза: „Е, ще теглим ли кредит?“ – а аз бях невидима. Моята история за това как се върнах при мама

– Е, ще теглим ли кредит или ще чакаме чудо? – гласът на свекърва ми прониза тишината като нож. Седях на кухненската маса, стиснала чашата си с чай, а Явор гледаше встрани, сякаш не ме вижда.

– Ами… – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Какво „ами“? – прекъсна ме тя. – Тук не сме на женско събиране! Явор, ти какво мислиш?

Явор повдигна рамене и промълви: – Както кажеш, мамо.

Тогава разбрах – аз съм невидима. В този дом, в който се надявах да намеря семейство, бях просто някакво допълнение към мебелите. Всичко започна толкова красиво – влюбих се в Явор още на студентската бригада в Пловдив. Беше внимателен, забавен, обещаваше ми светове. Омъжих се за него набързо, вярвайки, че любовта ще ни преведе през всичко. Не подозирах колко ще се промени животът ми.

Преместих се при него и родителите му в панелката в Люлин. Свекърва ми – леля Галя – беше от онези жени, които знаят всичко най-добре. Свекърът – чичо Кольо – мълчалив, но строг. Още първата седмица разбрах, че тук има правила: закуската е в 7:30, пералнята се пуска само вечер, а телевизорът е запазен за турските сериали на Галя.

– Можеш ли поне да правиш мусака като хората? – попита ме тя веднъж, докато стоеше над главата ми в кухнята.

– Ще се науча… – прошепнах.

– По-добре да беше питала майка си как се прави, преди да се омъжиш! – изсмя се тя.

Явор мълчеше. Винаги мълчеше. Когато вечер се прибираше от работа и аз му споделях как съм се чувствала през деня, той само казваше: „Мама е такава, не й обръщай внимание.“

Но как да не обръщам внимание? Всеки ден беше борба за въздух. Дори когато забременях, Галя не пропусна да отбележи:

– Дано поне детето прилича на нашето семейство.

Бременността ми беше трудна. Работех до последно като учителка в детска градина, а вкъщи ме чакаха упреци и критики. Когато се роди малката Ива, очаквах поне тогава да ме приемат като част от семейството. Но вместо това Галя започна да нарежда как да я къпя, какво да яде и кога да спи.

– Не така! Ще я разглезиш! – крещеше тя всеки път, когато гушках бебето повече от пет минути.

Явор все по-често излизаше с приятели и се прибираше късно. Аз оставах сама с Ива и с усещането, че съм чужда в собствения си дом.

И тогава дойде темата за кредита. Галя искаше да разширим апартамента – „за детето“, уж. Но истината беше, че тя искаше нова кухня и баня. Явор беше съгласен на всичко, стига да няма скандали.

– Трябва всички да теглим кредит заедно – каза тя една вечер. – Така ще е по-лесно.

– Ами ако не можем да го изплащаме? – осмелих се да попитам.

– Ти какво разбираш от пари? Явор ще се оправи! – отсече тя.

Тогава избухнах:

– Аз съм майката на това дете! Имам право на мнение!

Галя ме изгледа с презрение:

– Ако не ти харесва тук, върви си при майка си!

Явор не каза нищо. Само наведе глава.

Същата нощ събрах малко дрехи за мен и Ива и напуснах дома им. Върнах се при мама в нашия двустаен апартамент в Надежда. Тя ме прегърна силно и само каза:

– Добре дошла у дома, мило дете.

Първите дни бяха тежки. Чувствах се като провалена жена и майка. Мама ми помагаше с Ива и ме окуражаваше:

– Не си виновна ти! Не си длъжна да търпиш унижения!

Явор не ми звъня цяла седмица. После получих съобщение: „Мама е болна от притеснение за Ива.“ Не за мен – за Ива.

Видяхме се в парка до блока. Явор стоеше неловко:

– Може ли да поговорим?

– За какво? За кредита ли?

– Не… За нас.

– За нас няма „нас“, Явор. Докато ти си с мама си едно дете. Аз имам нужда от мъж до себе си.

Той замълча. В очите му видях страх – страх от промяната, страх от майка му, страх от самия себе си.

Минаха месеци. Намерих работа като администраторка в малък офис. Мама гледаше Ива докато съм на работа. Постепенно започнах да усещам себе си отново – силна, способна, жива.

Понякога вечер седя до прозореца с чаша чай и си мисля: защо толкова много жени у нас търпят подобно отношение? Защо думата ни често не значи нищо? Дали някога ще дойде денят, когато всяка българка ще може спокойно да каже „не“ и да бъде чута?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте търпели преди да изберете себе си?