Когато домът се превърна в бойно поле: Историята на едно българско семейство

„Ако още веднъж обидиш жена ми, няма да си добре дошла тук!“, изкрещях аз, а гласът ми отекна в малката ни кухня. Майка ми ме погледна с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновен, дори когато съм прав. Съпругата ми, Мария, стоеше до мен с насълзени очи, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

Не знам кога домът ни се превърна в бойно поле. Може би всичко започна още когато предложих на майка ми да се премести при нас, след като баща ми почина. Тя беше сама в големия апартамент в Люлин и често се оплакваше, че няма с кого да си каже дума. Мария не беше във възторг, но се съгласи – „Това е майка ти, няма как“, каза тя с примирен тон.

Първите седмици минаха относително спокойно. Майка ми се опитваше да помага – готвеше, чистеше, дори понякога прибираше децата от училище. Но скоро започнаха дребните забележки: „Мария, така не се прави мусака“, „Това пране не е добре изпрано“, „Децата са твърде разглезени“. Мария стискаше зъби и мълчеше, но виждах как напрежението расте.

Една вечер, докато вечеряхме, майка ми каза: „Виждаш ли, Георги, ако не бях аз, нямаше да ядете нищо свястно.“ Мария остави вилицата си и тихо излезе от стаята. Отидох след нея и я намерих да плаче в спалнята. „Не мога повече така“, прошепна тя. „Чувствам се като гост в собствения си дом.“

Опитах се да говоря с майка ми. „Мамо, моля те, опитай се да не правиш забележки на Мария за всичко.“ Тя ме погледна обидено: „Аз ли съм виновна, че тя не може да върши домакинската работа като хората? На моето време жените знаеха как се държи дом.“

Дните минаваха в напрежение. Децата усещаха всичко – малкият Петър започна да заеква, а дъщеря ни Ива стана мълчалива и затворена. Веднъж ги чух как шепнат в стаята си: „Дали мама и тати ще се разведат?“ Сърцето ми се сви.

Една неделя сутрин майка ми предложи: „Защо не си намерите по-голям апартамент? Или пък аз да се върна в Люлин?“ Мария скочи: „Може би наистина е по-добре! Не мога повече така!“ Аз стоях между тях като съдия без право на избор.

Вечерта седнахме тримата на масата. „Мамо,“ започнах аз, „ти си ми дала всичко, но сега имам свое семейство. Не искам да избирам между вас двете.“ Майка ми избухна: „Значи аз съм излишната! След всичко, което съм направила за теб!“ Мария стана и излезе от стаята. Аз останах сам с майка си и тежкото мълчание.

Следващите дни бяха кошмарни. Мария почти не говореше с мен. Майка ми се затвори в стаята си и излизаше само за да приготви храна за децата. Аз ходех на работа като зомби – колегите ми питаха дали всичко е наред у дома, а аз само кимах и се усмихвах фалшиво.

Една вечер чух как майка ми казва на Мария: „Ти никога няма да бъдеш достатъчно добра за сина ми.“ Това беше капката. Влязох в кухнята и изкрещях онези думи – думите, които промениха всичко: „Ако още веднъж обидиш жена ми, няма да си добре дошла тук!“ Майка ми ме изгледа така, сякаш съм ѝ забил нож в гърба.

На следващия ден тя си събра багажа и се върна в Люлин. В апартамента ни остана тягостна тишина. Мария плака цяла нощ – не от радост, а от вина. Аз също не можех да спя. Чувствах се предател към майка си и слаб мъж пред жена си.

Минаха месеци. Майка ми почти не ми говореше по телефона. Децата постепенно се успокоиха, но аз усещах празнината у дома. Мария започна да се усмихва повече, но между нас остана невидима стена.

Понякога се питам – можех ли да постъпя по друг начин? Дали някога ще простя на себе си? А вие как бихте постъпили на мое място?