„Утре си събирате багажа и се изнасяте“ – Историята на една българска майка, която избра себе си

„Утре си събирате багажа и се изнасяте.“ Думите ми отекнаха в тясната кухня като гръм. Стоях срещу сина си – моето момче, моят Калин, и жена му – Мария, с ръце, стиснати в юмруци, а сърцето ми се късаше. Мария се разплака, Калин ме гледаше с онзи поглед, който помня от детството му – когато не разбираше защо не може да има всичко. Но този път не беше играчка, а домът ни.

Не знам как издържах толкова дълго. Месеци наред се опитвах да бъда майката, която всички очакват – търпелива, разбираща, винаги готова да жертва себе си за децата си. След като Калин остана без работа и двамата с Мария се нанесоха при мен, вярвах, че ще е временно. „Ще помогна, ще стегнем редиците, ще минем през това заедно“, казвах си всяка вечер, докато миех чиниите след поредната вечеря, която никой не благодари, че съм приготвила.

Но временното стана постоянно. Мария започна да ми прави забележки – „Мамо, не слагай толкова сол в супата“, „Мамо, пералнята е стара, защо не купиш нова?“. Калин се затвори в себе си – по цял ден пред компютъра, уж търси работа, а вечерта се прибираше с бутилка бира и мълчеше. Аз се превърнах в прислужница в собствения си дом. Понякога се улавях как стоя пред огледалото и не разпознавам жената отсреща – косата ми посивяла, очите ми уморени.

Една вечер Мария ми каза: „Знаеш ли, майко, ако искаш да ни помагаш истински, трябва да ни оставиш повече пространство. Все пак сме семейство.“

Семейство? Аз ли не бях част от това семейство? Аз ли не бях тази, която ги хранеше, переше им дрехите и плащаше сметките? В този момент усетих как нещо в мен се чупи. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за младостта си, когато Калин беше малък и двамата с баща му работехме на две места, за да му осигурим всичко; за годините след смъртта на мъжа ми, когато останах сама и трябваше да бъда и майка, и баща; за мечтите ми да имам малко спокойствие на старини.

На сутринта Мария отново започна: „Мамо, защо не изчисти банята? Вчера казах, че има мухъл.“ Калин дори не ме погледна. В този момент чашата преля.

– Стига! – извиках толкова силно, че сама се стреснах. – Не съм ви длъжна! Това е моят дом! Ако не ви харесва – утре си събирате багажа и се изнасяте!

Мария пребледня. Калин скочи: – Мамо, какво говориш? Къде ще ходим?

– Не ме интересува! – гласът ми трепереше. – Години наред съм давала всичко за вас. Сега е време да помисля за себе си.

Тази нощ не мигнах. Слушах как шепнат в стаята си. Чувах плача на Мария и гневните думи на Калин. Сутринта ги видях да събират багажа си. Не казах нищо. Само стоях до прозореца и гледах как тръгват по улицата с две чанти в ръце.

След като останах сама, тишината ме удари като шамар. За първи път от години можех да чуя собствените си мисли. Първите дни плаках много. Чувствах се виновна – каква майка съм аз, че изгоних детето си? Но после започнах да усещам лекота. Започнах да правя неща за себе си – да чета книги, които обичам; да пия кафето си на балкона без да бързам; да се срещам със съседките.

Една вечер Калин ми се обади:
– Мамо… добре сме. Намерихме квартира. Извинявай…

– Всичко е наред, Калине – казах му тихо. – Обичам те.

Затворих телефона със сълзи в очите. Знам, че направих правилното нещо. За първи път в живота си избрах себе си пред всички останали.

Понякога се питам: Дали щеше да е различно, ако бях казала „не“ по-рано? Колко още майки живеят така – в сянката на собствените си деца? Може би е време повече от нас да изберат себе си.