Твърде късно за промени: Завръщане няма

— Госпожо Димитрова, ако не започнете да мислите за себе си, няма да има за кого да мислите — думите на д-р Георгиева още ехтяха в главата ми, докато стоях на автобусната спирка пред болницата. Дъждът се стичаше по прозореца на автобуса, а аз стисках в ръка листа с диагнозата си — изтощение, прегаряне, начална депресия. „Трябва да се погрижите за себе си“, беше казала тя. Но как се прави това, когато цял живот си бил само майка, съпруга и дъщеря?

Когато отключих вратата на нашия апартамент в Люлин, още от коридора усетих нещо различно. Тишината беше гъста и лепкава. Влязох в хола и застинах — куфарите на мъжа ми, Иван, стояха до вратата. Дъщеря ми Мария седеше на дивана с наведена глава. Не погледна към мен.

— Какво става? — гласът ми трепереше.

Иван не ме погледна. — Заминавам при Цветелина. Не мога повече така. Ти си винаги уморена, винаги недоволна. Мария ще остане при теб, но аз… аз си тръгвам.

Светът ми се срина. Цветелина — неговата колежка от офиса, за която винаги твърдеше, че е просто приятелка. Мария не каза нищо. Само стана и се затвори в стаята си.

— Мамо… — прошепна тя по-късно през нощта, когато чух как плаче. — Защо всичко се разпада?

Не знаех какво да ѝ кажа. Аз бях тази, която държеше всички нишки на семейството ни — готвех, чистех, работех на две места, за да има Мария всичко, което ѝ трябва. Иван беше добър баща, но винаги отсъстваше — уж заради работата. А аз? Аз забравих коя съм.

Следващите дни минаха като в мъгла. Съседките шушукаха по стълбището: „Гледай я, Димитрова, мъжът ѝ я заряза заради по-млада.“ Майка ми звънна: „Как можа да го изпуснеш? Трябваше да си по-мила.“

Вечерите бяха най-тежки. Мария се затваряше в стаята си и не искаше да говори. Аз седях сама на кухненската маса и гледах празната чаша чай. Спомнях си как преди години Иван ме държеше за ръка и обещаваше, че никога няма да ме остави. Спомнях си първите стъпки на Мария, първия ѝ учебен ден… Всичко изглеждаше толкова далечно.

Една сутрин не издържах и се разплаках пред Мария.

— Мамо, спри! — извика тя. — Не мога повече! Ти винаги се жертваш за всички, а после ни обвиняваш! Може би татко е прав…

Тези думи ме пронизаха като нож. Обвинявах ли ги? Или просто очаквах малко благодарност? Защо никой не виждаше колко ми е тежко?

Започнах да ходя на психолог — д-р Петрова от поликлиниката в квартала. Първият път едва проговорих:

— Всички ме напуснаха… Не знам какво да правя.

Тя ме погледна с топли очи:

— А кога за последно направихте нещо само за себе си?

Не можах да отговоря.

Минаха седмици. Научих се да излизам сама — разходки в Южния парк, кафе с книга в ръка. Започнах да рисувам — нещо, което обичах като дете. Мария все още беше студена към мен, но понякога вечер идваше при мен и ме питаше как съм.

Един ден Иван се върна — не при нас, а само за да вземе още дрехи.

— Не съм щастлив — призна той тихо. — Мислех, че ще е по-лесно…

Погледнах го и за първи път не изпитах болка или гняв. Само тиха тъга.

— Аз също не съм щастлива — казах му. — Но вече не те виня.

Той кимна и си тръгна.

Майка ми спря да ми звъни всеки ден с упреци. Сестра ми започна да ме кани на гости — не защото трябва, а защото искаше да сме заедно.

Една вечер Мария дойде при мен със сълзи в очите:

— Мамо… извинявай. Бях жестока с теб. Просто… толкова ме боли.

Прегърнах я силно.

— И мен ме боли, мило мое дете. Но ще мине. Ще мине само ако сме честни една с друга.

Започнахме да говорим повече — за болката, за страховете си, за мечтите си. За първи път от години се почувствах жива.

Днес вече знам: няма връщане назад към старото. Семейството може да те нарани най-силно, но може и да ти даде сили да се изправиш отново.

Понякога се питам: ако бях мислила повече за себе си по-рано, щеше ли всичко това да се случи? Или просто такава е съдбата на жените като мен?

А вие… колко често забравяте себе си в името на другите? И струва ли си?