Писмото, което разкъса сърцето ми: История за майка, дълг и прошка

– Какво е това, Иво? – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си официалния плик с печат от Районния съд. Мъжът ми само въздъхна, погледна ме със съжаление и каза: – Отвори го, Мария. По-добре да знаеш.

Разкъсах плика с треперещи пръсти. Документът вътре беше кратък и ясен: майка ми, Стефка Георгиева, завежда дело срещу мен за издръжка. Прочетох го три пъти, преди да осъзная какво означава това. Майка ми, която не бях виждала от осем години, която не се обади дори когато родих дъщеря си, сега искаше пари от мен.

Седнах на кухненския стол, а светът около мен се завъртя. Иво се приближи и сложи ръка на рамото ми. – Не си длъжна да ѝ даваш нищо – каза тихо. – Тя не беше до теб, когато имаше нужда.

В главата ми зазвуча гласът на майка ми от детството: „Децата трябва да уважават родителите си! Без значение какво се е случило.“ Но как да уважаваш човек, който те е изоставил?

Израснах в малко градче край Пловдив. Баща ми почина, когато бях на десет. Майка ми се промени – започна да излиза с разни мъже, да се прибира късно, да крещи без причина. На петнайсет ме изпрати при леля ми в София с думите: „Тук няма място за теб.“ Повече не се върнах.

Години наред се опитвах да я забравя. Станах учителка, омъжих се за Иво, родих прекрасната ни дъщеря Калина. Понякога си мислех за майка ми – дали е добре, дали е жива. Но никога не посмях да ѝ звънна.

А сега тя искаше издръжка. Съдът щеше да решава дали дъщерята трябва да плаща на майката, която я е изоставила.

– Ще ѝ се обадя – казах на Иво.
– Не го прави, Мария. Ще те нарани пак.
– Трябва да знам защо го прави.

Набрах номера ѝ с треперещи ръце. След няколко сигнала чух гласа ѝ – по-стар, по-студен:
– Да?
– Здравей, мамо… Мария е.
– Знам коя си. Какво искаш?
– Получих писмото… Защо го правиш?
– Защото нямам пари! Държавата не ме гледа, ти си ми дете!
– А ти гледа ли ме някога? Когато имах нужда от теб?
– Не ми дръж сметка! Родителите са над всичко!

Затворих телефона със сълзи в очите. Не очаквах прошка или обяснение – само малко човещина.

Следващите дни минаха като в мъгла. На работа не можех да се съсредоточа. Колежката ми Галя ме попита:
– Добре ли си?
– Майка ми ме съди за издръжка…
Тя ахна:
– Това е абсурдно! Ти не си ѝ длъжна!

Но законът казва друго. В България децата са длъжни да издържат родителите си, ако те не могат сами. Никой не пита какви са отношенията ви.

В деня на делото стоях пред съдебната зала с Иво до мен. Майка ми пристигна последна – с бастун, но с гордо вдигната глава. Не ме погледна.

Съдията попита:
– Госпожо Георгиева, защо търсите издръжка от дъщеря си?
– Защото съм болна и нямам средства! Тя е длъжна!
– Госпожо Петрова (моето фамилно име), какво ще кажете?
Гласът ми трепереше:
– Майка ми ме изостави като дете. Не сме поддържали връзка. Не съм сигурна, че мога да ѝ помогна…

Съдията кимна разбиращо, но законът беше ясен.

След делото майка ми ме настигна пред сградата.
– Ще получа парите ти – каза през зъби. – И ще видиш какво е да страдаш!
Погледнах я в очите:
– Вече знам какво е…

Вечерта седях до Калина и я гледах как спи. Мислех си: ако някога се отчуждим, бих ли имала право да поискам нещо от нея? Дали кръвната връзка значи всичко?

Сега плащам издръжка на жена, която никога не ме прегърна истински. Понякога се чудя дали постъпвам правилно или просто изпълнявам чужд морален дълг.

Кажете ми – дължим ли всичко на родителите си само защото са ни дали живот? Или имаме право на справедливост и прошка? Как бихте постъпили вие?