Дадох ѝ всичко, а тя ми отне всичко: История за предателството на най-добрата приятелка

„Не мога да повярвам, че точно ти го направи!“, изкрещях, а гласът ми се разби в стените на малката кухня. Мария стоеше срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, погледът ѝ беше студен, почти непознат. „Стига си драматизирала, Яна. Все едно не знаеш как се върти светът.“

В този момент сякаш всичко в мен се срина. Вече не бях сигурна коя съм, нито как съм стигнала дотук. Винаги съм вярвала на Мария повече, отколкото на себе си. Познаваме се от първи клас – тя беше момичето с дългите плитки и смелата усмивка, което ме защити от по-големите момчета в двора на училището. Оттогава бяхме неразделни – споделяхме тайни, мечти, първи любови и първи разочарования. Дори когато родителите ми се разведоха и майка ми се пропи, Мария беше до мен. Тя беше моето семейство.

Но сега стоеше пред мен като чужда. В ръцете си държах разпечатки от банковата ми сметка – доказателства, че някой е теглил пари през последните две години. Първо помислих, че е грешка на банката. После заподозрях брат ми, който често имаше нужда от пари за поредната си „бизнес идея“. Но когато видях камерите в кварталната банка и познах походката ѝ, сякаш светът спря да се върти.

„Защо?“, прошепнах. „Защо точно ти?“

Мария въздъхна тежко и се обърна към прозореца. „Ти винаги имаше всичко, Яна. Родителите ти ти оставиха апартамент, работа намери веднага след университета… А аз? Майка ми чисти по къщите, баща ми избяга още когато бях на пет. Винаги съм била втората.“

„Това не е оправдание!“, гласът ми трепереше. „Можеше да поискаш помощ! Щях да ти дам всичко…“

„Точно това направих“, прекъсна ме тя с горчива усмивка. „Взех си го сама.“

В този момент осъзнах колко сляпа съм била. Всички онези вечери, в които Мария идваше у дома и се оплакваше от работата си в магазина за дрехи, аз ѝ правех чай и ѝ давах пари за такси. Когато баща ѝ се разболя и трябваше да плати за лекарства, аз ѝ преведох половината си заплата. Не броях, не очаквах нищо в замяна – вярвах, че приятелството ни е по-силно от парите.

Но явно съм грешала.

След онази нощ не можех да спя. Майка ми забеляза тъмните кръгове под очите ми и настоя да ѝ кажа какво става. „Яна, не може така! Ще се разболееш!“, тревожеше се тя. Но как да ѝ обясня, че човекът, на когото съм вярвала най-много, ме е предал? Как да призная пред себе си, че съм позволила това да се случи?

Дните минаваха като в мъгла. На работа колегите ми шепнеха зад гърба ми – явно слуховете вече се носеха из офиса. Шефката ми, госпожа Димитрова, ме извика на разговор: „Яна, чух за случилото се… Ако имаш нужда от почивка, кажи.“ Поклатих глава – работата беше единственото място, където можех да избягам от мислите си.

Една вечер брат ми дойде у дома с бутилка ракия и две чаши. „Янче,“ започна той внимателно, „Мария не ти е приятелка. Никога не е била.“

„Не говори така!“, избухнах аз. „Ти не знаеш какво сме преживели двете!“

„Знам само едно – когато човек те обича, не те използва.“

Думите му ме удариха като шамар. Започнах да се връщам назад – към всички онези моменти, когато Мария ме караше да избирам между нея и другите си приятели; когато ме убеждаваше да не ходя на срещи с момчета, защото „те всички са еднакви“; когато ме караше да се чувствам виновна за успехите си.

Постепенно започнах да виждам истината – Мария винаги е била до мен, но не защото ме обича, а защото ѝ е било удобно. Аз бях нейното спасение – портфейлът ѝ, психотерапевтът ѝ, оправданието ѝ за всичко лошо в живота ѝ.

Реших да говоря с нея още веднъж – този път не като жертва, а като човек, който заслужава уважение.

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Мария изглеждаше уморена и по-стара от възрастта си.

„Яна…“, започна тя.

„Не ме прекъсвай“, казах твърдо. „Искам само едно – истината. Защо го направи?“

Тя сведе глава. „Страхувах се да ти кажа колко съм отчаяна. Мислех си… ако разберат всички колко съм жалка…“

„Не си жалка“, отвърнах тихо. „Но вече не мога да ти вярвам.“

Излязох от кафенето с усещането за загуба – сякаш някой беше изтръгнал част от мен и я стъпкал в калта.

Минаха месеци. Научих се да живея без Мария – трудно беше, но постепенно започнах да намирам нови приятели, нови радости. Започнах да ходя на йога с колежките си; записах курс по рисуване; дори се осмелих да изляза на среща с един симпатичен мъж от офиса.

Понякога все още се питам: какво щеше да стане, ако бях забелязала по-рано? Ако бях поставила граници? Ако бях избрала себе си?

Но най-важното е друго – научих се да прощавам на себе си.

А вие… прощавали ли сте някога такова предателство? Как бихте постъпили на мое място?