Моето си е мое: История за наследство, семейство и предателство

— Не можеш да го направиш, Димо! Това е домът ни! — гласът ми трепереше, а очите ми горяха от сълзи. Стоях насред двора на старата ни къща в село Борово, с кал по обувките и отчаяние в сърцето. Брат ми, Димо, беше вперил поглед в мен — студен, решителен, непознат.

— Мога и ще го направя, Мария! Тази къща не ни носи нищо освен грижи. По-добре да я продадем, да си разделим парите и всеки да си гледа живота — отвърна той, без да ми даде шанс да възразя.

В този миг сякаш целият свят се срина върху мен. Това не беше просто къща — тук бяхме израснали, тук майка ни пееше стари народни песни, тук баща ни ни учеше как се сади лозе. Всяка тухла пазеше спомен, всяка цепнатина — болка и радост. А сега всичко това щеше да стане чуждо.

— А баба? А мама? Как ще им погледнеш в очите? — прошепнах аз.

Димо само сви рамене. — Те вече ги няма, Мария. Време е да мислим за себе си.

В този момент осъзнах колко самотна съм останала. Родителите ни починаха една след друга миналата година — първо мама, после татко. Къщата остана празна, но за мен тя беше последната връзка с тях. А сега брат ми искаше да я продаде на някакъв софийски бизнесмен, който щял да я превърне в къща за гости.

— Не мога да го допусна — казах твърдо. — Ще се боря.

Димо се изсмя горчиво. — С какво ще се бориш? С твоите учителски заплати? Мария, бъди разумна! Аз имам семейство, деца… Трябват ми пари!

— А на мен ми трябва дом! — извиках аз.

Той обърна гръб и тръгна към портата. Останах сама сред бурените и спомените. Вятърът разлюля старата круша, под която като деца играехме на криеница. Седнах на стъпалата и заплаках.

Следващите седмици бяха кошмар. Димо подаде молба за делба на имота. Роднините от Пловдив — леля Станка и чичо Петър — веднага застанаха на негова страна. „Трябва да сме единни“, казваха те, „да не се караме за имоти“. Но истината беше друга — всеки гледаше какво ще вземе.

Една вечер леля Станка ми се обади:

— Марийче, не се противи толкова, чедо! Къщата е стара, ще падне скоро. По-добре вземи парите и си купи нещо в града.

— Не мога, лельо… Тук са корените ми.

— Корени… Корени не се ядат, Марийче! — изсмя се тя и затвори.

Започнах да сънувам кошмари — виждах как багер събаря къщата, а аз крещя и никой не ме чува. Сутрин ставах с болка в гърдите. В училище учениците ми питаха защо съм тъжна. Не можех да им кажа истината — че семейството ми се разпада заради няколко декара земя и една стара къща.

Един ден получих писмо от адвокат. Димо настояваше за продажба и заплашваше със съд. Приятелката ми Елена ме подкрепяше:

— Не се предавай! Ако трябва, ще съберем подписка в селото. Всички те обичат тук!

Но аз знаех — законът е на страната на Димо. Ако всички наследници искат продажба, аз не мога да ги спра.

Вечерта седнах пред огнището и запалих лампата на баба. Миризмата на восък ме върна години назад — когато мама месеше хляб, а татко разказваше истории за войната. Почувствах ги до себе си.

— Какво бихте направили вие? — прошепнах в тъмното.

На следващия ден отидох при кмета. Разказах му всичко. Той ме изслуша внимателно:

— Мария, знам колко ти е тежко. Но понякога трябва да пуснеш миналото, за да живееш в настоящето.

— А ако миналото е всичко, което имаш?

Той въздъхна:

— Само ти можеш да решиш кое е по-важно — спомените или бъдещето ти.

Седмици наред се борих със себе си. Писах писма до брат ми, молех го да размисли. Предложих му да му изплащам неговия дял с години напред. Той отказа.

Една вечер го срещнах случайно в магазина в селото. Стояхме един срещу друг между рафтовете със захар и брашно.

— Димо… Защо го правиш?

Той ме погледна уморено:

— Защото нямам избор, Мария. Животът ме притиска. Не мога повече да живея в миналото като теб.

Излязох навън със сълзи в очите. Разбрах — загубих не само къщата, но и брат си.

Дойде денят на продажбата. Стоях пред портата и гледах как новият собственик измерва двора с рулетка. Всяка стъпка беше като нож в сърцето ми.

Преди да си тръгна, откъснах едно листо от старата круша и го сложих в джоба си. Това беше всичко, което ми остана от дома.

Сега живея в малък апартамент в града. Понякога нося листото до прозореца и си представям шума на двора, смеха на мама и топлината на огнището.

Питам се: струваше ли си битката? Или трябваше по-рано да пусна миналото? Колко струват корените ни — повече или по-малко от любовта между брат и сестра?

А вие какво бихте избрали? Дом или семейство?