Невидима в собствения си дом: Историята на една майка в София
– Мамо, можеш ли да изчистиш малко кухнята, че ние с Мария сме много заети? – гласът на сина ми, Виктор, прозвуча от хола, докато аз още не бях свалила палтото си. Беше петък вечер, тъкмо пристигнах в София след три часа пътуване с влак от Пловдив. Бях донесла домашна баница, буркан лютеница и няколко буркана компот – все неща, които знаех, че обичат.
Вместо топло посрещане, ме посрещнаха разхвърляни обувки и купища пране по дивана. Мария, снаха ми, седеше пред лаптопа си и дори не вдигна глава. „Здравейте, мамо“, каза тихо, без да се усмихне.
Влязох в кухнята. Мивката беше пълна с чинии, по плота имаше разлято кафе и трохи от закуската. Започнах да мия съдовете, докато слушах как Виктор и Мария обсъждат някакъв проект за работа. Гласовете им се смесваха с шума на водата и усещах как гърлото ми се стяга.
„Мамо, ще можеш ли да изгладиш ризата ми за утре? Имам важна среща“, провикна се Виктор отново. Погледнах го през вратата – беше се изтегнал на дивана с телефона в ръка. Усмихнах се насила и кимнах.
Вечерта мина в тишина. Седяхме на масата, аз сложих баницата и салатата, а те ядяха разсеяно, без да кажат нищо за храната. „Много е вкусно“, промълви Мария след дълга пауза, но погледът ѝ остана вперен в екрана на телефона.
През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези години, когато Виктор беше малък – как го водех на училище, как му четях приказки вечер, как стоях будна до късно, когато беше болен. Спомних си как винаги казваше „мамо, ти си най-добрата“. Кога се промени всичко?
На сутринта станах рано и започнах да чистя апартамента. Прахосмукачката бръмчеше из коридора, а аз събирах чорапи и тениски от пода. Измих банята, подредих шкафовете в кухнята, изхвърлих боклука. Никой не забеляза. Виктор излезе по работа, Мария остана да работи от вкъщи. Когато мина покрай мен в коридора, само каза: „Може ли да не вдигаш толкова шум? Имам онлайн среща.“
Седнах на балкона с чаша кафе и се загледах в сивото софийско небе. Чувствах се като призрак – невидима, ненужна, просто част от интериора. Започнах да се питам: къде сбърках? Дали съм ги разглезила прекалено? Дали съм ги научила, че майчината грижа е даденост?
Когато Виктор се върна следобед, го попитах тихо: „Викторе, добре ли си? Всичко наред ли е между вас?“ Той ме погледна учудено: „Да, мамо, просто сме много заети напоследък.“
– Знам, че сте заети… Но аз дойдох да ви видя, не само да чистя и готвя – казах с треперещ глас.
Той въздъхна: „Мамо, не се обиждай, но така ни помагаш най-много.“
Погледнах го – моето момче, вече мъж с работа и семейство. Но сякаш между нас имаше стена.
Вечерта преди да си тръгна, седнахме на масата заедно. Опитах се да започна разговор:
– Помниш ли как правехме палачинки всяка неделя сутрин?
Виктор се усмихна бегло: „Да… ама сега нямаме време за такива неща.“
Мария добави: „Животът е друг вече.“
Сълзите напираха в очите ми. Станах и започнах да събирам чиниите.
– Мамо… – Виктор ме спря за ръката. – Не се сърди… Просто… така е по-лесно за всички.
Погледнах го дълго. В този момент осъзнах – може би съм ги научила да приемат любовта ми като нещо обичайно, безусловно и невидимо.
На следващия ден си тръгнах рано сутринта. Никой не стана да ме изпрати на гарата.
Във влака към Пловдив гледах през прозореца и мислех: Кога една майка става невидима за собственото си дете? И има ли начин да върнем онова топло „благодаря“, което някога беше толкова естествено?